— Добре, това ще свърши работа. А сега веждите.
Тя се зае с тях и когато свърши, ми подаде едно огледало.
— Какво ще кажеш?
Погледнах отражението си в огледалото. Хубавата ми черна коса я нямаше и сега бях рус като всеки втори англичанин. Бях изумен от разликата. Дори Макинтош не би ме познал. Усетих ръцете й върху бузите си.
— Ще трябва да се бръснеш два пъти на ден. Тъмната брада, която набожда на всеки седем часа, ще те издаде. Обръсни се сега — ще намериш всичко в куфара.
Отворих го и открих, че беше снабден с всичко, което е необходимо на един мъж за пътуване. Имаше малка самобръсначка на батерии, която незабавно пуснах в употреба. Докато се бръснех, тя наизвади някакви неща.
— Името ти е Реймънд Крукшенк. Имаш и копчета за ръкавели с инициалите ти.
— Такъв човек ли трябва да бъда? — попитах тихо.
Тя въобще не се въодушеви от шегата ми.
— Не ставай смешен — отвърна студено. — Инициалите на, куфара са същите. Всичко това представлява твоята сигурност, Риардън, осигуровка срещу възможността да те хванат. Затова се отнеси сериозно!
— Съжалявам.
— Бил си в Австралия. Преди няколко години си се забъркал в някаква история в Сидни, така че те направихме австралиец. Хората в Англия не правят разлика между южноафрикански и австралийски акцент и номерът ще мине. Това тук е паспортът ти.
Взех го и го отворих. Вътре имаше моя снимка, само че с руса коса.
Тя извади някакъв портфейл и ми го показа, за да го разгледам.
— Точно в стила на Крукшенк. Виж го добре, за да знаеш какво има вътре.
Така и направих и останах много изненадан. Групичката наистина си я биваше; неслучайно Кози каза, че им трябвало време. Сред документите имаше членски карти за клубове в Сидни, една австралийска двудоларова банкнота сред английската валута, австралийско разрешително за шофиране й същото, но международно, една дузина визитни картички с адреса и работата ми — оказа се, че съм генерален директор на фирма за внос на машини за оборудване на офиси. Наистина добре свършена работа.
Извадих една фотография с оръфани краища.
— Какво е това?
— Имаш жена и деца — отвърна тя спокойно.
Разглеждах я отблизо на оскъдната светлина и о, господи, тя беше права! Наистина на снимката бях аз — с руса коса, обгърнал с ръка кръста на една брюнетка и няколко деца отпред. Хубава лъжлива фотографийка.
Пъхнах я обратно в портфейла, но в джоба си напипах нещо друго. Извадих го и видях, че беше стар билет за театър отпреди два месеца — естествено в Сидни. По всяка вероятност бях гледал «Цигулар на покрива».
Сложих го обратно и с удивление възкликнах:
— Много добре! Наистина невероятно.
Оставих портфейла и започнах да обличам ризата. Тъкмо щях да си сложа копчетата, когато тя каза:
— Мистър Крукшенк, както вече казах, това е вашата осигуровка.
Аз се заковах.
— Е?
— Хванете го, момчета — нареди тя остро и аз бях сграбчен изотзад. Ръцете ми бяха като клещи.
— Какво, по дяволите…
— Мистър Крукшенк — тя произнесе името много ясно, — това е нашата осигуровка. — Когато извади ръката си иззад гърба, видях, че държи спринцовка за подкожна инжекция, която нагласи с професионална вещина. С едно движение тя запретна ръкава ми. — Ще ви спестим някои неприятности — каза тя и заби иглата в ръката ми.
По дяволите, нищо не можех да направя. Просто стоях безпомощно и гледах лицето й, което се отпускаше. И нищо повече не си спомням.
II
Събудих се с чувството, че съм спал много дълго време. Не знаех защо е така, но сякаш сто години бяха минали, откакто си легнах в килията, където ме бяха преместили за пореден път. Разбира се, не се чувствах като да съм се събудил от обикновен нощен сън. В края на краищата бях свикнал да спя на запалена лампа.
А и имах махмурлук!
Нямам нищо против това, когато има причина. Правиш си кефа и след това си плащаш за удоволствието. Но съм твърдо против да има последствия без удоволствие. Не бях близвал алкохол от осемнадесет месеца и този необясним махмурлук беше нещо отвратително.
Лежах в леглото със затворени очи, чиито клепачи можех да повдигна само с неимоверни усилия на волята. Главата ми беше като нажежено желязо и пулсираше, сякаш някой с всички сили я удря с огромен чук. Имах и онова познато чувство на неутолима жажда, която един приятел така неелегантно използва преди време. В устата ми имаше вкус като от бандажа на борец. От вътрешната му страна.