Историята, поместена на първа страница, беше доста вярна и доколкото видях, не бяха преувеличавали твърде. С интерес прочетох, че специалните камери за наблюдение извън затвора били обезвредени с боя, напръскана върху обективите. Това беше добър удар. Друго, което привлече вниманието ми, беше, че откритият камион бил намерен изоставен близо до Колчестър, а черното микробусче — някъде до Саутхемптън. Полицията открила гробница за коли и на двете места.
На Слейд бяха отделили повече внимание. Какво представлява един крадец на бижута в сравнение с известен шпионин? Но Брънскил не беше пропуснал да ме очерни.
— Този човек е опасен — казваше той с надуто изражение, — обвинен е в насилие, а има и солидно досие с престъпления от същия тип в предишните години. Полицията трябва да внимава с него и в никакъв случай не бива да се опитват да го хванат, ако са по-малко от петима души.
Това беше най-гнусната лъжа, която съм чувал. Имах две присъди за цели дванадесет години за престъпления с насилие, ако въобще това, което бях извършил, можеше да се нарече така, и вече бях окачествен като Джак Изкормвача. Брънскил искаше да преувеличи и изопачи истината. Надявам се шефовете му да са го смъмрили за това, че говори неистини.
Нещо друго по-съществено не се казваше, но със сигурност историята нямаше така лесно да заглъхне. Трябваше да почакам до следващата седмица, за да прочета за начина, по който бяхме избягали. Но уводната статия беше наистина нещо уникално. Бягството ни беше описано като акт на върховно безочие и ако затворниците са започнали да използуват димки и бомби, то наистина било настъпило времето полицаите да действат с военни методи, за да запазят непокътността на затвора.
И аз си мислех същото.
Лорд Маунтбатън не беше намерен, за да даде интервю, но затова пък много други хора си бяха почесали езиците, независимо дали имат да кажат нещо съществено или не. Особено един, който бълваше яростно срещу нас — някакъв си член на парламента на име Чарлз Уилър, който с прочувствени нотки говореше за гангстеризма в Англия и се кълнеше, че при първия удобен случай ще отнесе въпроса до парламента. Пожелах му успех. Водениците на правителството мелят бавно и щеше да мине ужасно дълго време, докато се види някакъв резултат.
Страхотно удоволствие ми достави този вестник.
Тъкмо бях привършил, когато вратата се отвори и един мъж в бяла ливрея вкара масичка на колелца, на която имаше няколко покрити сребърни блюда. Зад него вървеше висок човек с леко плешива глава, украсена с кичури бяла коса.
— О! — каза той. — Сигурен съм, че бихте искали да се насладите на едно хубаво леко ядене.
Погледнах към количката.
— Може — отвърнах аз, — ако стомахът ми го понесе.
Той кимна важно.
— Разбирам, че се чувствате малко зле. На масата ще намерите две бутилки. В едната има аспирин, а в другата лекарство за стомах. Мислех, че вече сте ги намерили.
— Не съм — отвърнах аз и вдигнах вестника, — повече ме интересуваше това.
Той се усмихна.
— Наистина е интересно — съгласи се той и потупа мъжа в бяло по рамото. — Свободен си. — Той се обърна отново към мен: — Нямате нищо против да остана за чая, нали?
— Заповядайте — казах аз високопарно. — Бъдете мой гост.
«Белия» подреди масата и изкара количката. Той затвори вратата и отново чух познатото превъртане на ключа. Не допускаха никакъв риск дори когато имаше техен човек в стаята. Загледах внимателно високия мъж. Имаше нещо необикновено у него, което не можех да разбера. И изведнъж ми просветна — беше висок и слаб, но лицето му беше невероятно дундесто, някак прекалено голямо за неговото телосложение. Сякаш лицето на много дебел човек беше присадено на някой кльощав.
— Ще намерите халат зад вратата на банята.
Отидох до масата и открих малките шишенца, след което влязох в банята. Нямах никакво желание да пия лекарството за стомах, но аспиринът беше добре дошъл. Облякох халата и се върнах в спалнята. Заварих мистър Дебело лице да си налива чай.
— Нямате нищо против да играя домакинята, нали? — попита той саркастично.
Седнах и взех шишето с изстуден доматен сок. Дебелото лице ми подаде и уърстърширския сос, който беше много вкусен. Сипах си доста голямо количество доматен сок, прибавих черен пипер и бързо го изгълтах. Почти веднага се почувствах по-добре, но не чак толкова, за да понеса хладнокръвно вида на закуската, когато повдигнах сребърния капак на моето блюдо. Погледнах яйцата на очи, наденичките и бекона и леко потръпнах. Отместих чинията без апетит, взех си една филийка хляб и съвсем леко я намазах с масло.