Выбрать главу

Бързо пребърках куфара на дъното на гардероба, който беше също толкова празен — като бюфета на мама Хабърд. Обърнах се към Дебелото лице:

— Няма паспорт, нито портфейлът е тук. Нямам самоличност.

— Показахме ви всичко това, за да ви уверим в своите добри намерения, мистър Риардън. Или може би да ви наречем мистър Крукшенк? Искахме да се уверите доколко задълбочено е подходено, за да е сигурен успешният изход на това начинание. Но точно сега нямате нужда от тези документи. Ще ви бъдат върнати преди началото на следващото пътешествие. — Той размаха пръст към мен поучително. — Девизът ни е сигурност, мистър Риардън.

Това ми беше пределно ясно. Групичката преценяваше и най-малките рискове.

Дебелото лице каза:

— Ако искате нещо, всичко, което трябва да направите, е да натиснете това копче — ето така. — Той почака, като гледаше към вратата, докато мъжът в бяло пристигна, преди да бяха изминали и две минути. — Таафе ще се грижи за вас, мистър Риардън. Нали, Таафе?

Бялото сако кимна, но не каза нищо.

— А сега трябва да вървя — вметна Дебелото лице със съжаление, сякаш най-голямото му желание беше да остане тук да си бъбрим. — Трябва да се заемем с нашата работа. — Той ме погледна отблизо. — Съветвам ви да се обръснете, изглеждате доста нецивилизовано така. Ще предложа на Таафе да почисти стаята ви, докато се бръснете. — Той кимна и излезе.

Погледнах Таафе с любопитство. Той се беше заел да прибира съдовете и единственото, което виждах, беше широкият му гръб. Беше едър мъж с лице, очукано като на не твърде добър професионален боксьор, казвам не твърде добър, защото майсторите никога не ги удрят така. След малко просто вдигнах рамене и влязох в банята. Идеята беше добра, без значение кой я бе дал.

Напълних ваната с топла вода, потопих се и се отдадох на размисъл. Момчетата наистина си разбираха от работата — нямаше никакво съмнение. Ако им дадях парите, несъмнено щяха да ме пуснат и да ме изпратят в някоя държава с паспорта, макар и фалшив, и достатъчно пари, за да се оправя. Разбира се, обратният вариант съвсем не беше привлекателен — ако не намерех парите, които искаха, то тогава сигурно щях да се озова в някоя студена дупка в ненаселено място и в далечното бъдеще костите ми щяха да озадачат някой местен полицай.

Тръснах глава. Не — те са твърде точни, за да допуснат такава грешка. Нямаше да позволят костите ми да бъдат открити. Сигурно щяха да ме зазидат в някой бетонен блок и да ме хвърлят в най-дълбоката част на морето. Щеше да бъде много милостиво от тяхна страна, ако ме убиеха, преди да налеят бетона.

Потреперих въпреки горещата вода. Помислих си за «Цюрихер аусфюбрен ханделсбанк» и за онова безчувствено копеле Макинтош. По-добре щеше да бъде, ако започнех да мисля как да се измъкна от този луксозен затвор.

Тази мисъл ми подсказва друг въпрос — къде, по дяволите, бях. Дебелото лице беше мълчал като риба, когато го попитах за това, но въпреки всичко може и да се е изпуснал. Помислих си за Таафе. Това въобще не беше английско име — не можех ли вече да съм извън Англия? Не беше много умно от страна на Дебелото лице да се изпуска така.

Като се чудех, в главата ми се появи една песничка:

Тафи беше от Уелс, Тафи беше крадец, Тафи влезе в къщата ми и открадна пържолата ми.

Бях я научил от майка си, когато бях малък. Освен че не беше твърде ласкава за уелсците, не означаваше ли и нещо друго? Че все още съм в Обединеното кралство? Въздъхнах и разплисках водата. Времето щеше да покаже. Но време нямах достатъчно.

5.

I

Грижеха се за нас, както международен хотел обслужва двойка гръцки корабни магнати. Нищо не беше твърде добро за мистър Слейд и мистър Риардън — нищо освен свободата. Искахме вестници и незабавно ги получавахме. Аз си поръчах едно южноафриканско бренди — «Ууд Мийстър» — и те го доставиха, а то беше нещо, което не можах да намеря по време на краткия си престой в Лондон. Слейд, като чу за моето южноафриканско бренди, ме погледна подозрително, но и неговото питие, което беше петнадесетгодишно уиски «Гленливет», също беше любезно доставено.

Но когато ги помолихме за телевизор или радио, ударихме на камък. Попитах Слейд:

— Това пък сега защо е?

Той обърна грубото си лице към мен. Устните му бяха извити презрително заради моята недостатъчна интелигентност.