Дебелото лице не можеше да ме понася и престана да ме посещава. Така прекарвах дългите часове до прозореца; притиснал лице до стъклото между саксиите, гледах двора, обливан в дъжд, а понякога и в слънце. Нямаше какво толкова да се види. Само чакълената алея, която водеше до къщата, и спретнатата морава с косовете.
Но всяка сутрин по едно и също време се случваше нещо странно. Чувах тракането на копита, но не като на кон, а по-леки — като пони. И това бе съпроводено от звучно дрънчене. Понякога шумът спираше за момент и след малко отново продължаваше, придружен от веселото подсвиркване на човек, който е доволен от себе си. След това тракането продължаваше и постепенно заглъхваше.
Само веднъж успях да видя една сянка да пада до входа, въпреки че човекът не се показа.
Един от редките случаи, в които Дебелото лице дойде да ме посети, се опитах да го накарам да ме пусне навън.
— Господи, как бих искал да поспортувам малко. Какво ще кажеш да се поразтъпча в двора?
Той поклати глава.
— Може да пуснеш няколко от вашите горили да ме наблюдават — казах аз, но спрях, защото явно моите предложения не му правеха никакво впечатление. — По-добре да си бях останал в затвора — измърморих, — там поне имаше място за упражнения.
Дебелото лице се засмя.
— И видя какво се случи, докато използваше двора на затвора — избяга! Не, Риардън, ако искаш да се движиш, можеш да правиш упражнения и в стаята.
Аз само вдигнах рамене и си налях още едно питие. Фетфейс ме изгледа презрително.
— Ще съсипеш черния си дроб, Риардън. Трябва да правиш упражнения дори само за да компенсираш пиянството си.
— К’во друго да правя, ако не пия — отвърнах намусено и гаврътнах чашата.
Бях доволен, че се е хванал на въдицата, въпреки че ми струваше много усилия да продължавам да пия. Ако съдеше по празните бутилки, Фетфейс би стигнал до извода, че на ден изпивам по бутилка и половина. А когато той беше в стаята, трябваше да се наливам яко, за да поддържам илюзията. Тогава, когато говорехме за това, бях изпил четвърт бутилка в негово присъствие за по-малко от час. Наистина много мога да нося, но главата ми започна да се върти.
— Какво има? Започваш да ставаш раздразнителен ли? — попита той тъжно. — Може би в тази банкова сметка няма нищо, а? — Той опъна краката си и ме погледна замислено. — Знаем, че са те предали, Риардън. А и се говори, че твоят партньор те е изпортил. Ти отричаш, но никак няма да ти е весело, ако се окаже, че твоят приятел е гушнал всичките пари и те е пратил за зелен хайвер. Доста се усъмних в теб, докато слушах доклада на Косгроув.
— Ще си получите парите. С моя човек всичко е наред.
— Искрено се надявам да е така. Заради теб самия.
Но Фетфейс беше прав — започвах да се изнервям. Крещях на Таафе, когато носеше храната. Но той въобще не реагираше. Просто стоеше и ме гледаше с бебешко сините си очи, съвсем не на място на това грубо лице, и не казваше нищо, само продължаваше да изпълнява задълженията си, докато аз нервно крачех из стаята и не поглеждах храната.
Така се изнизваха дните. Всяка сутрин чувах тракането на копитата и свиренето и с всеки изминал ден шансовете ми намаляваха.
Най-накрая се случи, каквото трябваше да стане.
Дебелото лице влезе в стаята и каза:
— Е, Риардън, успя да ме изненадаш.
— Така ли?
— Да. Мисля, че се опитваше да ме заблудиш. Осребрихме чека.
— Радвам се да го чуя. Надявам се, в сметката да е имало достатъчно пари.
— Напълно достатъчно. А ти се опитваше да ни баламосаш, нали?
— О, господи! Нали ти казах, че парите ще бъдат там — аз се засмях малко несигурно. — Ти си като оня в Москва, който казал: «Шмюел, ти ми рече, че ще ходиш в Минск, затова аз помислих, че ще отидеш в Пинск, а ти ме измами, като отиде в Минск. Не мога да ти вярвам.»
— Много интересна илюстрация — каза Фетфейс сухо.
— Както и да е, парите, които ни трябваха, бяха там.
— Добре, кога тръгвам?
Той махна с ръка.
— Седни. Има нещо, за което трябва да поговорим.
Минах покрай него и отидох до бюфета да си налея едно питие. Този път наистина имах нужда от него. Никога не съм бил абсолютно сигурен в Макинтош. Сипах си и седнах.
— Ще бъда неимоверно щастлив, ако изляза от тази стая.
— Сигурно е така. — Фетфейс ме наблюдаваше мълчаливо дълго време и най-накрая каза: — Има само един проблем, който дори и да изглежда незначителен, може да се превърне в непреодолимо препятствие. Но ако ти разрешиш проблема — нямам предвид само да дадеш задоволително обяснение, — то не виждам пречка да продължим да действаме по плана.