Погледнах го с безразличие. Не бях получавал новини от Люси от шест години. Това бяха шест дълги и скучни години и в началото не можех да повярвам. Препрочетох писмото. Беше една набързо надраскана бележка, написана със зелено мастило на скъпа хартия с необрязани краища. Бележката гласеше:
Скъпи,
На кратко посещение в Йоханесбург съм. Не бихме ли могли да се видим, за да си спомним миналите години? Ще те чакам пред ресторанта до езерото на зоологическата градина на обед. Аз се промених, скъпи, наистина. Затова ще нося една бяла гардения. Не бих искала да ме объркаш с някое друго момиче.
Моля те, скъпи, ела. Очаквам с нетърпение да те видя.
Помирисах листа и долових нежния аромат. Люси пак беше започнала със старите си номера. Сложих писмото във вътрешния джоб на сакото си и се върнах в жилището си, за да телефонирам в службата. Забравих какво извинение използвах, но не можах да кажа на шефа, че искам да ми даде свободен ден, за да се видя с една стара приятелка. Взех служебната кола. Можеше спешно да ми потрябва и исках да ми е подръка.
В дванадесет без петнадесет карах по пътя към зоологическата градина. По пожълтялата зимна трева можеха да се видят чернокожи бавачки с деца, а в далечината езерото блестеше под жаркото слънце. Оставих колата в паркинга на ресторанта и се отправих към езерото, където някакви хора хранеха птиците.
Не видях никой, който да прилича на Люси. Поне никой не носеше бяла гардения. Погледнах езерото, където плаваха няколко лодки, и реших да се върна към ресторанта, където точно отпред на пейка седеше рус мъж, който си вееше с шапката. Носеше гардения.
Приближих се и седнах до него.
— Люси?
Той се обърна и ме изгледа любопитно.
— Люси! — каза той злобно. — От онази руска операция в Швейцария през войната тайните служби са се побъркали с това име. — Той си сложи шапката. — Знам кой сте. Аз съм Макинтош.
— Много ми е приятно — казах учтиво.
Той хвърли подозрителен поглед към езерото.
— Ако бях суперпредпазлив служител на службите за сигурност, сигурно щях да предложа да наемем лодка, за да отидем до средата на езерото и там да говорим спокойно. Но това, разбира се, е пълна глупост. Това, което ще ви предложа, е да обядваме тук. Ще можем да говорим спокойно, разбира се, при положение, че не викаме. Ще се чувстваме сто пъти по-удобно и ще избягна неудобството да се правя на пълен глупак в някаква лодка.
— Съгласен съм. А и не съм закусвал.
Той се надигна да свали гарденията от ревера си и я хвърли в най-близкото кошче за боклук.
— Не мога да разбера защо хората издигат в култ размножителните части на растенията — каза той. — Хайде да вървим.
Намерихме маса отвън в един ъгъл под сянката на някаква лоза. Макинтош се огледа и каза със задоволство:
— Какво хубаво място. Вие, южноафриканците, знаете как да живеете.
— Ако знаете кой съм, би трябвало да ви е ясно, че не съм южноафриканец.
— Разбира се — отговори той и извади един бележник от джоба си. — Нека да погледна. А, да… Оуен Едуард Станард, роден в Хонконг през 1934 година. Образованието си получава в Австралия. — Той изброи няколко училища. — В университета специализира в изучаването на азиатски езици. Нает е от една служба, чието име все още няма да споменавам. Работил в Камбоджа, Виетнам, Малайзия и Индонезия под различни имена. Бил заловен в Индонезия по време на политически размирици и разкрит.
Той погледна нагоре.
— Виждам, че сте имали трудни моменти.
Усмихнах се.
— Няма белези.
И това беше вярно — видими белези нямаше.
— Хъм… — каза той и се върна към тефтера. — Счита се, че вече не сте полезен в Далечния изток, и затова са ви изпратили отново в Южна Африка без определена задача. Това е станало преди седем години. — Той шумно затвори бележника и го прибра в джоба си. — Така е до момента, в който Южна Африка се намира в Британската общност.
— Точно така.
— Нашите господари не са много доверчиви, нали? Изпращат ви тук, където не говорите и не правите нищо, докато не ви извикат, не е ли така? — Той размаха пръст. — Простете ми това повторение на фактите, но аз съм от друг отдел. Всички тези истории с тайните служби ми изглеждат като комични опери и аз искам да видя дали съм на прав път.