— Така е — уверих го аз.
Точно в този момент прекъснахме разговора, тъй като келнерът дойде да вземе поръчката. Поръчах си раци, защото не се случваше често да ме канят на обяд, а Макинтош взе нещо със салата. Поръчахме си и бутилка вино.
Когато сервираха ястията и можехме отново да говорим на спокойствие, Макинтош каза:
— А сега искам да те попитам нещо направо. Известен ли си на полицията тук или на силите за сигурност?
— Не или поне аз не знам да е така. Мисля, че съм чист.
— Значи не си бил осъждан.
— Да.
— Какво ще кажеш за гражданските прегрешения?
Помислих за момент.
— Просто най-обикновени провинения — неправилно паркиране и други такива. А преди години имах пререкание с един човек, който ми дължеше пари. Стигна се до съд.
— Кой спечели?
— Той, по дяволите! — отвърнах аз прочувствено.
Макинтош се усмихна.
— Чел съм досието ти, така че знам повечето от тези неща. Исках да видя реакцията ти. И това, което има значение, е, че си чист пред тукашните власти.
Аз кимнах.
— Да, казано накратко.
— Добре. Защото ще работиш с южноафриканската полиция, а това няма да стане никога, ако знаят, че си английско протеже. Не мога да си ги представя да сътрудничат при такива обстоятелства. — Той се съсредоточи върху едно листо от маруля. — Някога бил ли си в Англия?
— Никога — отвърнах аз и се поколебах. — Би трябвало да знаеш, че съм известен като човек, който има малко антибританско настроение. Доста срещано явление тук е дори английски говорещите да са философи — особено след разпадането на Родезия. При тези обстоятелства мисля, че не е препоръчително да ходя на почивка в Англия.
— Според мен можем да забравим тези неудобства за момент — каза Макинтош. — Упълномощен съм, ако намеря за необходимо, да те наема. А работата, която мисля да свършиш, е в Англия.
Чудна работа. Целия си съзнателен живот на зрял човек бях прекарал в служба на Англия, а никога не бях ходил там.
— Би било хубаво — отвърнах аз.
— Може би няма да си толкова очарован, когато чуеш за какво става дума — строго отсече той и опита от виното. — Много е хубаво — каза с вид на познавач, — макар и малко кисело. Какво знаеш за британската затворническа система?
— Нищо.
— Ще ти дам да прочетеш копие от доклада на Маунтбатън. Ще ти хареса. А сега накратко ще ти разясня за какво става дума. Лорд Маунтбатън открил, че английските затвори са пълни с дупки — като швейцарско сирене. Знаеш ли колко бягства стават на година?
— Не. Имаше нещо във вестниците преди няколко години, но не обърнах особено внимание.
— Повече от петстотин. Ако са по-малко от това, се смята, че годината е добра. Разбира се, повечето от бягствата са неуспешни, но известен брой от хората наистина успяват да се отърват. И тревожното е, че този брой все повече се увеличава.
— Представям си какво е — казах аз. Не можех да разбера накъде бие. Нищо от това, което каза, не ме засягаше.
Макинтош не беше от хората, на които нещо можеше да им убегне. Той ме погледна в очите и тихо каза:
— Пет пари не давам колко убийци, изнасилвачи, сексманиаци или обикновени крадци бягат от затвора. Това е проблем на затворническите власти и на полицията. Моята област е държавната сигурност и доколкото виждам, контролът ми се изплъзва. Министър-председателят е на същото мнение и ми каза да направя нещо.
— О! — промълвих несигурно.
— О! — повтори той с отвращение. — Погледни нещата от друг ъгъл. Затваряме Блейк за четиридесет и две години, не само като наказание, но и за да го държим настрана от руснаците. След пет години той офейква и се приземява в Москва, където изпява всичко.
Той мрачно погледна чашата си.
— Да предположим, че Блейк беше успял да избяга, но го хващат след един месец. Полицията щеше да е доволна, също и затворническите управници, но не и аз, по дяволите! Бих искал да знам какво е правил през този месец, с кого е говорил и т.н. Разбираш ли?
Аз кимнах.
— Ако това, което казах, стане, главната причина за задържането му ще е отстранена. Да го затворят след това за още четиридесет години, ще бъде като да затвориш вратата на обора, след като конят е избягал.
— Конят е информацията, която знае Блейк, а не самият човек, нали?
Макинтош кимна отривисто.
— Строи се нов затвор със стопроцентова сигурност против бягства на остров Уайт. Маунтбатън иска да го нарече «Вектис», което показва, че освен всичко друго има и класическо образование. Той наистина е много способен човек. Само погледна скицата на един първокласен затвор и показа колко лесно е да се измъкне човек оттам.