Още веднъж бутнах Фетфейс, така че той връхлетя върху пазача и двамата на кълбо се строполиха долу. Чу се изстрел и някой извика. Сигурно е бил надзирателят, защото устата на Фетфейс беше запушена.
Прескочих двете сплетени в едно тела и затичах по коридора. Държах пистолета в ръка и бях вдигнал предпазителя. Коридорът беше с дървена ламперия и от двете страни имаше врати, на които не обърнах внимание. Накрая се спрях на една площадка. Не бях на последния етаж. Изкачих се нагоре. Този ход бях решил още предната вечер. Наистина е любопитно защо всички, които се опитват да избягат от къща, винаги се стремят веднага да слязат на партера. И това е причината, поради която биват залавяни. Предполагам, че е инстинктивна реакция, но отделът, който ме тренираше, работеше усърдно да изкорени този стремеж.
Горният етаж не беше толкова хубав — стените не бяха облицовани с дърво — и предположих, че бях попаднал на етажа за прислугата, което означаваше, че трябва да се оглеждам за Таафе, за когото се съмнявах, че беше обикновен слуга. Движех се бързо, като се опитвах да не вдигам шум. Долу се чуваше врява. Беше много рисковано да остана в коридора, затова се шмугнах в най-близката стая с насочен пистолет.
Слава богу, беше празна и влязох в нея тъкмо навреме, защото чух някой да препуска тежко по коридора. Пуснах резето, приближих се до прозореца и открих, че се намирам от другата страна на къщата, далече от двора. За първи път ми се удаваше възможност да огледам околността и гледката беше много приятна — обширни поля и гори, заобиколени от синьо-зелени планини. На около половин миля се виждаше шосе и някаква бързодвижеща се кола. Там беше свободата.
През последната година и половина не бях виждал друго освен каменни стени и не бях отправял взор по-далече от няколко ярда. Гледката на просторните поля ме развълнува. Почувствах как гърлото ми се сви и сърцето ми заби учестено. Нямаше значение това, че облаците като черна пелена бяха обгърнали земята и че силният вятър с цялата си мощ запращаше дъждовните капки по стъклата. Там, навън, щях да бъда свободен и никой не можеше да ме спре.
Върнах се отново до вратата и се заслушах. Долу суматохата беше голяма — изглежда, не можеха да се справят с огъня, който бях запалил. Натиснах дръжката и леко открехнах вратата. Чух Фетфейс да крещи:
— По дяволите огънят! Искам Риардън. Таафе, слез долу при входната врата. Дилън, ти заставаш на задната. Останалите ще претърсим къщата.
Един плътен глас съобщи:
— Не е горе. Току-що идвам оттам.
— Добре — изрече Дебелото лице нетърпеливо. — Значи остава само този етаж. Таафе беше на най-горния и не го е видял. Хайде, размърдайте се.
Някой се обади:
— Света Богородице, не виждате ли, къщата ще изгори!
— Няма значение. Ако изпуснем Риардън, тя няма да ни трябва повече.
Излязох в коридора и бързо се отдалечих от стълбището. Завих зад един ъгъл и попаднах на задните стълби. Спуснах се бързо надолу, като се надявах да стигна до партера преди другите. Успях и като слязох долу, видях задната врата широко отворена. Някакъв мъж стоеше отпред. Трябваше да е Дилън.
За щастие, когато слизах надолу, той не гледаше към мене, а беше отправил поглед към широката алея, която водеше към предната част на къщата. Промъкнах се в един страничен коридор, където той не можеше да ме види, и си отдъхнах. Не се и съмнявах, че мога да победя Дилън, но това едва ли щеше да стане без шум, който неминуемо да привлече останалите.
Първата врата, която отворих, беше на някаква стаичка, където държаха метлите и която не можеше да ми послужи, защото нямаше прозорец. Но на втория път случих — попаднах в добре зареден килер, който имаше достатъчно голям прозорец, за да се измъкна през него. Затворих внимателно вратата и се опитах да отворя прозореца, който, както изглеждаше, не беше пипан от години, защото беше заял. Дръпнах го по-силно и той поддаде, като изскърца издайнически. Спрях, за да разбера дали Дилън беше чул нещо, но не долових нищо обезпокояващо освен тежките стъпки, които се чуваха от горните етажи.
Отново се заех с прозореца и накрая го открехнах на някакви си двадесет сантиметра и нещо, но все пак достатъчно, за да се промуша оттам. Тръгнах с главата напред и се приземих в легло от коприва, но за щастие бях закрит от един прогнил варел. Докато триех нажарените си ръце, се оглеждах наоколо и съвсем не останах очарован от гледката. Къщата беше заобиколена от висока каменна ограда и единствената порта, която се виждаше, се намираше точно срещу отворената задна врата. Ако опитах да се промъкна, Дилън сигурно щеше да ме забележи.