Чувствах как дъждът се стича по гърба ми. Беше започнало да вали по-силно и това беше една точка в моя полза. Вятърът бе силен, а пелената от дъжд — плътна. Ако можех да изляза от портата, имах голям шанс да офейкам, защото видимостта им щеше да бъде много слаба. Но трудното беше да мина незабелязан през вратата — Дилън сигурно щеше да ме види, независимо от дъжда.
Варелът, който ме закриваше, беше пробит и ръждясал и един метален обръч висеше от едната му страна. Вдигнах го и се замислих. Никой, а най-малко Дилън, не очакваше да се върна в къщата, а една от най-успешните военни тактики е да нападнеш там, където не те очакват. Хванах обръча с двете си ръце, промъкнах се до задната врата и смело влязох в къщата.
Дилън чу, че влизам, а и трябва да е видял сянката ми, като застанах на входа. Но той се обърна много бавно.
— Намерихте ли го? — попита и когато видя на кого говори, очите му се разшириха от изненада. Нямаше време да направи каквото и да било, защото го ударих с обръча и той залитна. Вярно, че главата му беше по-твърда от моето оръжие, което бе ръждясало и се разпадна от удара, но все пак беше достатъчно здраво, за да повали Дилън.
Оставих го още докато падаше, и се втурнах към вратата, като захвърлих остатъка от обръча. Портата не беше заключена и след няколко минути вече бях навън и крачех по подгизналите поля. В равнината лесно можеха да ме забележат, така че завих наляво. Открих портичка, която ме отведе на някаква поляна, където намерих подслон под храстите на живия плет.
Дъждът се стичаше от периферията на шапката по лицето ми. Оглеждах се с надежда да си спомня разположението на околните поля и пътя, които бях видял от прозореца на последния етаж. Ако преминех това поле, щях да се озова в гората, зад която беше пътят. Затова закрачих енергично, без да се обръщам назад.
Чак когато навлязох в гората, спрях да се огледам. Нямаше и следа от преследвачи, а в далечината по посока на къщата ми се стори, че виждам гъст, виещ се дим. Може и да съм се лъгал, защото вятърът разнасяше дъжда и беше трудно да се различи ясно.
На другия край на гората видях една порта. Минах през нея и излязох на пътя. Но преди това чух лекото тракане на копитата, подрънкването и приятната мелодия. Отворих вратата и огледах пътя. По него преминаваше каруца, теглена от магаре, а отпред един мъж държеше юздите и си подсвиркваше. Няколко бидона, в които по всяка вероятност е имало мляко, висяха завързани отвън и весело подрънкваха.
Гледах го как се отдалечава и се опитах да позная в коя страна се намирам. Каруцата и магарето ми напомниха за нещо испанско, но, боже мой, в Испания не може да вали така освен може би в равнините. Гледах как каруцата изчезва в далечината и ми хрумна, че дори не мога да определя от коя страна на пътя се движи, защото вървеше по средата.
Обърнах се и вперих поглед в другата посока. В далечината различих приближаващ се автобус, а отсреща един мъж чакаше на спирката. Забелязах, че рейсът се движи от лявата страна, така че поне се уверих, че съм все още в Англия. Най-пълно се убедих в това, когато пресякох шосето и човекът, който чакаше, обърна усмихнатото си, червендалесто лице към мен и каза:
— Каква прекрасна утрин, нали?
Аз кимнах, а от периферията на шапката ми се стече вода.
— Да, наистина.
Но изведнъж самоувереността ми се изпари, когато погледнах табелката над главата си и видях, че надписът беше на два езика — английски и още един. Вторият не беше на латиница, а с някакви букви, каквито никога не бях виждал, макар че ми се струваха познати.
Автобусът се приближаваше много бавно. От спирката се виждаха покривът и горният етаж на къщата, от която се виеше черен дим. Отново обърнах поглед към автобуса и тръпнещ от напрежение, се запитах дали това противно нещо не може да се движи по-бързо. Чувствах се страшно уязвим.
Неволно пъхнах ръката си в джоба и напипах няколко от монетите, които бях взел от Фетфейс. Първата, която погледнах, очевидно беше най-обикновено пени, но със сигурност не английско. На него бяха изобразени кокошки и пиленца, а отдолу имаше някаква дума на този странен език, която дори не можах да прочета. Обърнах монетата от другата страна и за малко да я изпусна от изненада.
На гърба беше изобразена една арфа и имаше надпис със същите букви, но този път бяха четливи. «Ейре–1964».
Господи, бях в Ирландия!