Естествено, Слейд беше този, който привличаше повече вниманието. Около един шпионин винаги ще се вдигне повече шум, отколкото около крадец на бижута. Но съдейки по действията и думите на Форбс и Брънскил, и аз не бях забравен. Бяха избрали тъкмо тях двамата, защото можеха да ме разпознаят. Изглежда, трябваше доста да се поразходят, защото се казваше, че Риардън бил видян на остров Мен, Джърси, Кот д’Азур, Остенд, Манчестър, Волверхамптън, «Риджънт стрийт», Берген и Среден Уолъп. Чудех се дали сержант Джървис беше толкова зает.
Чайната беше празна, затова извадих портфейла и го отворих. Първо преброих парите. Те бяха важно условие и доникъде нямаше да стигна без тях. Общо бяха около седемдесет и осем лири, повечето английски, което беше добре. Имаше също и шофьорска книжка, което пък беше три пъти по-добре. Исках да мога да се движа свободно, а това означаваше да наема кола. А не можех да го направя, ако не представя разрешително. То беше на името на Ричард Алън Джоунс, което съвсем не отговаряше на снимката, въпреки че самото име можеше да е истинско. Тук се срещаха малко хора на име Джоунс, но все пак достатъчно, за да ми послужи тяхното разрешително.
Имаше и някакво писмо, написано на странен език. Опитах се да произнеса първите букви и ми се стори, че различавам славянски думи, но можех и да се лъжа — източните езици са слабото ми място. Погледнах го още малко, но накрая го оставих внимателно настрана — реших да престана да се правя повече на мъдър. Малкото тефтерче предизвика по-голям интерес, защото съдържаше няколко адреса, пръснати из страниците. Някои бяха в Ирландия и Англия, други — във Франция, Италия и Испания. Едва не припаднах, когато видях адреса на «Англо-скотиш холдингс лимитид». Макинтош беше разкрит.
Имаше два ирландски адреса — единия в Ирландската република на място, наречено Клонглас в Конемара, а другия в Белфаст. И двете места бяха на невероятни разстояния от Лимърик, а Белфаст на границата със Северна Ирландия. Беше много рисковано да се проверяват тези адреси, но това беше всичко, което можех да направя, и трябваше да опитам.
Платих чая и поисках да ми развалят една банкнота на дребни монети. Излязох и потърсих телефонна кабина. Беше ми доста трудно в това начинание, докато разбера, че ирландците ги боядисвали в зелено. Не се обадих от първата кабина, която видях, а просто записах номера, а от друга звъннах в «Англо-скотиш» в Англия. Почти веднага чух гласа на мисис Смит:
— «Англо-скотиш холдингс лимитид». — Гласът й беше топъл и приятелски, но това може би беше игра на въображението ми — не бях говорил с жена от година и половина, като изключим онази, която ме упои.
— Може би подслушват телефона ви — почти съм сигурен. Намерете друг и звъннете на този номер възможно най-бързо! — Дадох й номера на другия телефон и затворих, преди тя да може да каже нещо.
Може би бях твърде предпазлив, но за мен това е най-сигурният начин на работа. А освен това, ако тя се обади, няма да се наложи да пускам монети през две минути, а разговорът можеше да е дълъг. Върнах се обратно до първата телефонна кабина и видях, че беше заета. Чуках на стъклото на жената, която говореше, докато тя излезе. Заех мястото й и започнах да си играя с копчетата, докато чаках позвъняването.
Тя действаше бързо. Телефонът иззвъня след десет минути; Вдигнах слушалката и казах:
— Станард на телефона.
— Какво правиш в Лимърик? — Гласът й не беше вече мек и приятен, както в началото.
— Какво, по дяволите, мислиш, че правя? — отвърнах ядосано. — Искам да говоря с Макинтош.
— Не е тук.
— Направи така, че да е — изсъсках аз.
Тя замълча.
— Той е в болница. Автомобилна злополука.
— О! Сериозно ли е?
— Лекарите не очакват да оживее — каза тя с равен глас.
В стомаха си усетих зееща празнота.
— Господи! Това е ужасно. Кога се случи?
— Онзи ден. Блъснали са го и не са спрели.
Малките детайли от мозайката започнаха да се нареждат. Станало е точно по времето, когато Фетфейс беше напълно убеден, че не съм Риардън, а и имаше адреса на Макинтош в тефтера си.
— Не е било нещастен случай. Бил е разкрит.
Когато проговори, гласът й беше изтънял:
— Това е невъзможно!
— Какво му е невъзможното?
— Само ние тримата знаехме.
— Това не е вярно. Успях да изиграя един от «Бегълците» и в тефтера му видях адреса на «Англо-скотиш». Точно затова помислих, че може би подслушват телефона. — Поех си дълбоко въздух. — Пазете се, мисис Смит.