Погледнах я. Тя беше вперила поглед право напред, седеше изправена на седалката, а на бузите й бяха избили розови петна.
— Ето какво било, значи мислиш, че съм се продал на «Бегълците», така ли?
— Можеш ли да намериш други обяснения?
— Не много — съгласих се аз. — Като заговорихме за пари — колко донесе?
— Приемаш моята хипотеза прекалено спокойно. — Гласът й трепереше.
Въздъхнах и спрях колата встрани от пътя. Бръкнах във вътрешния си джоб и извадих пистолета, който бях взел от Джоунс. Подадох й го с дулото към мен.
— Щом си толкова сигурна, че съм ви издал на «Бегълците», нека да привършим бързо цялата история. Вземи пистолета и направи с мен това, което се прави в такива случаи.
Лицето й побеля, когато отначало видя пистолета, но после се изчерви и сведе ресници, за да избегне погледа ми.
— Съжалявам — каза тя тихо. — Не трябваше да го казвам.
— По-добре е така, иначе все още щеше да се измъчваш с тази мисъл. Само двамата трябва да се борим и ако не си вярваме, няма да стигнем доникъде. А сега на въпроса. Значи си сигурна, че по никакъв начин не си се изпуснала за операцията?
— Абсолютно.
Сложих пистолета настрани.
— Аз също. Затова остава само Макинтош.
— Не мога да си го представя.
— С кого се е видял той точно преди злополуката?
Тя се замисли.
— Срещнаха се с министър-председателя и с водача на опозицията. И двамата се тревожеха от изчезването на Слейд. Ще има избори. И министърът, и водачът на опозицията трябва да са информирани за събитията.
— Или за липсата на такива. Предполагам, че Макинтош може би е дал информация. Някой друг?
— Да, лорд Тагарт и Чарлз Уилър. Уилър е член на парламента.
— Знам за Тагарт. Бил е шеф на Слейд по едно време. — Но името Уилър смътно ми говореше нещо. — Защо се е видял с Уилър?
— Не знам.
— Ако Макинтош реши да каже на някого за операцията, ще те осведоми ли?
— Никога не е крил нищо от мен, поне аз не знам да го е правил. — Тя замълча и после каза: — Но го блъснаха, преди да дойде при мен.
Замислих се над това, но не стигнах до никакъв съществен извод. Въздъхнах и казах:
— Да пукна, ако продължа да те наричам мисис Смит, а още повече Люси. Как се казваш?
— Добре — каза тя примирено. — Можеш да ме наричаш Алисън.
— Какво ще правим сега, Алисън?
Тя отвърна решително:
— Ще проверим ирландските адреси, които си намерил в тефтера на Джоунс. Първо в Конглас, а след това, ако е необходимо, и в Белфаст.
— Може и да не е толкова лесно. За Конглас беше написано само: «Изпратете Таафе в къщата на Конглас.»
— Все пак ще опитаме. Не е далече.
III
Резервирахме стаи в един хотел в Голуей и веднага потеглихме за Конглас, който се намираше на двадесет и пет мили на запад по крайбрежието. От картата не се разбираше дали може да се намери хотел на запад от Голуей, и то късно през нощта, затова искахме да сме сигурни.
Конглас се оказа доста голямо място на брега на тесен морски залив. Къщите бяха пръснати, със сламени и сведени ниско долу покриви, за да предпазват от западните бури, и пред всяка имаше купа торф. Картинката въобще не изглеждаше обещаваща.
Изключих мотора и колата спря.
— Какво ще правим сега? Не знам откъде можем да започнем в място като това.
Алисън се усмихна.
— Но аз знам — каза тя и излезе от колата. Една стара жена с мъка вървеше по пътя. Беше облечена в черно от главата до петите, а лицето й беше като попарена от сланата ябълка. Алисън я поздрави и да не се казвам Станарт, ако не я чух да бръщолеви на някакъв неразбираем език.
Както винаги става, когато някой слуша разговор на чужд език, който не разбира, на мен ми се струваше, че те говорят за всичко — като се започне от сегашната цена на картофите до войната във Виетнам. Имах чувството, че няма никога да спрат, но видях как Алисън отстъпи и старата жена продължи по пътя си.
— Не знаех, че говориш ирландски.
— О, да, знам келтски — отвърна тя, сякаш това е най-обикновеното нещо на света. — Хайде, ела.
Направих една крачка.
— Къде отиваме?
— Към мястото, където могат да се разберат много неща — местния магазин.
Мястото ми беше някак познато. Бях виждал много като него в бедните квартали на Австралия и в отдалечените африкански провинции. Като дете наричах тези места «магазини за всичко», където имаше каквото си пожелаеш. Но тукашният магазин имаше и допълнителна атракция — бар.
Алисън отново се впусна да говори на ирландски, а думите минаваха покрай ушите ми като древна египетска песен. Тя се обърна към мен и попита: