О’Донован кимна със задоволство, щастлив, че е отгатнал. Той вдигна чашите, но се спря и погледна през рамото ми.
— Вижте, идва Сиймъс Линч от Голямата къща. Няма да му казвам какъв сте.
Обърнах се и видях един мъж, който се приближаваше към бара. Той беше много тъмен ирландец, като испанец — висок, слаб и мускулест. О’Донован сложи нашето уиски на тезгяха и каза:
— Какво ще пиеш, Сиймъс?
— Ще взема половинка — каза Линч.
О’Донован взе една чаша и се обърна да я напълни, като заговори през рамо:
— Сиймъс, кога си заминава господарят на къщата с голямата си лодка?
Линч вдигна рамене.
— Когато реши, Сийн О’Донован.
О’Донован сложи чашата пред Линч. Забелязах, че половината на голямо уиски в Ирландия беше около английското двойно.
— Хубаво е да си богат и да имаш цялото време в света.
— Може би камарата на общините не заседава.
— Тогава би трябвало да разговаря със своите избиратели, а тук няма такива — каза О’Донован. Той се обърна към Линч: — Този джентълмен прекарва почивката си в разходка из Ирландия.
Линч ме погледна.
— И сигурно смятате, че Ирландия е прекрасно място, нали?
Не от думите му настръхнах, а от тона му. В гласа му прозвуча добре завоалирано презрение. Аз казах:
— Да, мисля, че е много хубава страна.
— И къде ще отидете след това? — попита О’Донован.
Имах вдъхновение и разказах една правдоподобна история.
— Прадядо ми по майчина линия е бил началник на пристанището в Слиго преди много години. Ще отида да видя дали ще мога да проследя родословното си дърво.
— А-ха — каза Линч, — всеки англичанин, когото срещам, ми разказва за ирландското си потекло. — Презрението му вече беше съвсем открито. — И те всички парадират с гордостта си от това. Човек ще си помисли, че британският парламент трябва да бъде в Дъблин.
Направо побеснях, но когато заговорих, гласът ми с нищо не го издаде.
— Сигурно сте прав. Може би това се дължи на факта, че вашите ирландски момичета не могат да си намерят добри съпрузи у дома и затова трябва да прекосяват ирландското море — казах студено.
Лицето на Линч потъмня и той стисна силно чашата си. О’Донован се беше облегнал на тезгяха. Изправи се и каза остро:
— Сиймъс, това е достатъчно. Получи равностоен отговор, което не се случва много често, така че или пий, или сложи чашата си на тезгяха. Не искам разправии тук, освен ако не се наложи аз да се разправям с теб.
Линч ми се изсмя подигравателно и се обърна с гръб. О’Донован каза, но не извинително:
— Ще разберете, че тук не обичат много-много англичаните.
Аз кимнах.
— И то поради основателни причини, имайки предвид нещата, които чух. Както и да е, аз не съм англичанин. Австралиец съм.
Лицето на О’Донован светна.
— Наистина ли? Трябваше да разбера това от любезното ви държане и добри маниери. Австралия е наистина велика страна.
Привърших питието си и видях, че Алисън ми дава знаци да се приближа. О’Донован ме гледаше одобрително, когато изпих голямото ирландско уиски на четири глътки. Оставих празната чаша и казах:
— Много ми беше приятно да си поговорим, мистър О’Донован. Пак ще се върна.
— Винаги сте добре дошли.
Тръгнах към Алисън, която стоеше до вратата. Като минавах покрай Линч, той изпречи краката си с цел да ме спъне, но аз ловко го избягнах и продължих. Точно сега не беше време да проявявам способностите си в ръкопашен бой. Алисън отвори вратата и излезе навън. Тъкмо щях да я последвам, когато влезе един висок едър мъж. Застанах отстрани, за да му направя път, той ме отмина и продължи. След няколко крачки спря несигурно.
Аз побягнах. Това беше Таафе и тъй като мисловният му процес действуваше на много бавни обороти, му трябваше време да осъзнае какво става. Докато напрягаше примитивния си мозък какво действие да предприеме, аз се втурнах напред и сграбчих Алисън за ръката.
— Тичай към колата. Ще имаме неприятности.
Това, което ми харесваше в Алисън, беше бързата й мисъл. Тя въобще не си губеше времето да иска обяснения, а направо си плю на петите. Трябва да е била в доста добра форма, тъй като взе разстоянието по-бързо от мен и след сто ярда вече ми водеше с цели десет.
Отзад някой ни гонеше — чувах стъпките му, — предполагах, че този някой е Таафе. Смрачаваше се и светлината си отиваше от западното небе. Това беше причината, поради която не видях серкмето, което беше опънато да съхне на около двадесет ярда от колата. Връхлетях отгоре му, заплетох краката си и се проснах безпомощен на земята.