Таафе това и чакаше. Чувах тропота на ботушите му, докато тичаше към мен, както и ръмженето на колата, която очевидно Алисън беше запалила. След това Таафе доста силничко ме помилва с ботуша си. Ботушите му бяха като тези на тежкарите, които мерят улиците — със стоманени върхове и токове и един от тях се заби в ребрата ми с безмилостна сила. Чувах дишането на Таафе — тежко и освирепяло.
Претърколих се, като отчаяно се опитвах да освободя краката си, а ботушът му профуча толкова близо до главата ми, че усетих раздвижването на въздуха. Ако ме беше изритал, щеше да бъде свършено с дните ми на този свят. Моторът на колата бръмчеше, Алисън включи фаровете и ни освети.
Погледнах нагоре и видях Таафе надвесен над мен, беше прехапал долната си устна, зъбите му и цялото лице приличаха на муцуната на освирепял звяр, докато се приготвяше да ми нанесе още един ритник. Претърколих се още веднъж, като напрегнах всичките си сили. Видях някаква светлина откъм колата и чух някакъв звук като от гърмеж на фишек. В този момент Таафе издаде гъгнещ звук и внезапно се строполи върху мен. Докато се опитвах да се измъкна изпод тежестта му, той виеше ужасно. След това се сви на кълбо, като притискаше лявото си коляно.
Освободих крака си от мрежата и побягнах към колата. Вратата беше отворена и Алисън нетърпеливо форсираше двигателя. Докато се качвах, тя пусна един малък пистолет в жабката и още преди да съм затворил вратата, беше потеглила, като ловко заобиколи Таафе, който още се гърчеше на земята.
С прегракнал глас попитах:
— Къде го застреля?
— В капачката на коляното — отговори тя, а гласът й беше толкова спокоен и невъзмутим, сякаш говорехме за попадение в мишена за спортна стрелба. — Това беше най-доброто, което можех да направя. В противен случай сега щеше да си мъртъв.
Обърнах се и погледнах назад. Въпреки че беше вече тъмно, видях някой да се навежда над Таафе. Този някой беше висок и слаб и съвсем спокойно можеше да бъде Сиймъс Линч.
IV
— Уилър — произнесох аз замислено. — Какво можеш да ми кажеш за него?
Това ставаше на следващата сутрин, когато закусвахме в моята спалня. Дори и ръководството на хотела да имаше нещо против, не го показа, а аз, като имах предвид снощните вълнения, съвсем нямах желание да се закова пред погледа на всички в ресторанта.
Алисън мажеше мармалад на една препечена филийка.
— Член е на парламента от Харлингстън Ист. Много богат, популярен сред членовете на палатата на общините. Това е, което разбрах.
— И е чужденец, така ли?
Тя сбърчи вежди.
— Да, мисля, че е. Но трябва да е пристигнал в Англия преди много години. Разбира се, бил е натурализиран.
— Може ли един чужденец на практика да стане член на парламента.
— О, да, има няколко такива случая — неясно изговори Алисън, като дъвчеше филията.
— Американският президент трябва да е роден американец? Как стои въпросът с английския министър-председател?
— Не мисля, че има правило за това. Трябва да се поразровим малко.
— С какво се занимава — имам предвид политиката? Министър ли е или нещо друго?
— Той е много гласовит депутат от задните банки.
Аз щракнах с пръсти.
— Ето къде съм чувал името му. Бълваше жаби и гущера по адрес на Слейд, когато избягахме, чешеше си езика и за гангстеризма по нашите английски улици? Четох за него в «Сънди Таймс».
— Да, наистина вдигна много шум за това в парламента и министър-председателят добре го постави на мястото му.
— Ако това, което мисля, е вярно, то той е много опасен. Виж сега — Макинтош среща Уилър и след това го блъска кола, след което тя не спира. В тефтера на Джоунс намирам името Конглас. Там попадаме на Уилър, а също и на Таафе, а аз знам, че той е един от «Бегълците». Не мислиш ли, че се събират твърде много съвпадения, за да не е забъркан Уилър с «Бегълците»?
Алисън си намаза още една филия. Явно момичето имаше добър апетит.
— Бих казала, че е затънал до шия. — Тя замълча. — Това, което не можах да разбера, е защо Таафе не извика. Не издаде нито звук дори когато го застрелях.
— Не мисля, че изобщо може да вика. Според мене е ням. Никога не съм го чувал да говори. Нека погледна пистолета ти.
Тя се пресегна, взе чантата си и го извади. Наистина беше много спретнато оръжие — само 22-калибров, а цялата му дължина беше по-малка от девет сантиметра. Във всеки случай това едва ли беше пистолет, с който можеше да се стреля точно при оскъдна светлина и от разстояние повече от двадесет стъпки.
— Нарочно или случайно стреля в коляното на Таафе?