Бях се замислил над последните й думи, когато тя отвори куфара си и нетърпеливо извади един кафяв пакет. Толкова много пари не бях виждал извън банка. За момент гледката на парите ме разконцентрира.
— Колко си взела, за бога?
— Пет хиляди лири — отговори тя и ми подхвърли една пачка. — Тук са петстотин. Може да се наложи да се разделим и ще имаш нужда от пари.
Казах сухо:
— Богатствата на нейно величество намаляват безразсъдно. Да подпиша ли разписка?
— Ще се опитам да открия нещо повече за Уилър. Не излизай от стаята, Оуен.
Тя натъпка останалите пари в една от онези прекалено големи чанти, които жените носят, и излетя от стаята, преди да мога да кажа и дума. Седях отпуснато на леглото и гледах пачката. Единствената мисъл в главата ми беше, че тя за първи път ме бе нарекла по име.
Тя се забави два часа и се върна с новини. Яхтата на Уилър била потеглила на юг. Не знаеше дали самият той е на борда или не.
Алисън извади от джоба си лист хартия с печатен текст.
— Купих едно старо издание на «Кой кой е» и понеже е много тежка, просто откъснах страницата, която ни трябваше.
Тя ми я подаде и посочи параграфа. Чарлз Джордж Уилър, възраст — 46 години, роден в Аргирокастро, Албания. Албания! Той беше избран в парламента с три достойно защитени доктората, беше член на какви ли не организации, клубове и т.н. Имаше апартамент в Лондон, вилна къща в Хардфордшир. Плъзнах поглед надолу по многобройните му придобивки, докато вниманието ми беше привлечено от графата за интересите му. А те бяха наказателната реформа, за бога!
— Как се е сдобил с името Чарлз Джордж Уилър?
— По всяка вероятност го е сменил с едностранен акт.
— Знаеш ли кога е пристигнал от Албания?
— Не знам нищо за него. Не съм имал случай да проуча.
— Яхтата му е заминала на юг. Мислех, че ще тръгне на север — към Балтика.
— Все още ли мислиш, че Слейд е на борда?
— Нямам друг избор — отвърнах кисело аз.
Алисън се намръщи.
— Може би отива към Средиземно море. Ако е така, ще трябва да зареди с гориво някъде на юг, например в Корк. Имам приятели там. Една стара дама — многоуважавана моя леля. Можем да отидем дотам със самолета от «Шенън».
— На летището ще има повече полицаи, отколкото туристи. Не мога да рискувам.
— Все пак това е голямо място. Ще мога да те преведа — каза Алисън убедително.
— И какво ще обясниш на твоята стара леля за мен?
Алисън се усмихна.
— Винаги съм въртяла Мейв О’Съливан на малкия си пръст.
VI
Промъкнахме се незабелязано през «Шенън». Охраната не беше строга, но като се има предвид колко голямо е мястото, една здрава мрежа за сигурност би погълнала печалбите. След петнайсетина минути, през които си бяхме говорили празни приказки, вече бяхме във въздуха на път за Корк. Гледах Алисън, която професионално управляваше самолета марка «Пайпър Апаш». Пилотирането й се удаваше с лекота, както и всичко друго. Движенията й бяха оскъдни и в поведението й изцяло липсваше показност. Чудех се какво ли е да имаш Макинтош за баща. За някои момичета това би било едно травматизиращо изпитание.
Мейв О’Съливан живееше в Гленмир в покрайнините на Корк. Беше много стара, но все още наблюдателна, проницателна и пъргава. Тя извика от радост, когато видя Алисън, а мен удостои с поглед, който ме прониза.
— Отдавна не си идвала насам, Алисън Макинтош.
Алисън се усмихна.
— Смит — поправи я тя.
— Добре, добре. Английско име на един келт. Колко жалко!
— Това е Оуен Станард. Работи за баща ми.
Мъдрите стари очи ме погледнаха с подновен интерес.
— Така ли? И каква дяволска работа е измислил пак онзи млад развратник?
Сравнението на такъв твърд човек като Макинтош с образа на млад развратник ме накара да се засмея, но стоически потиснах този импулс. Алисън ме погледна предупредително.
— Нищо, което засяга теб самата — отвърна тя язвително. — Той ти изпраща най-сърдечни поздрави. — Мълчаливо одобрих решението й да не казва на старата жена за състоянието на Макинтош.
— Дойдохте тъкмо навреме за чая — каза Мейв О’Съливан и с бърза крачка се запъти към кухнята, а Алисън я последва. Седнах в едно удобно меко кресло и се отпуснах. Погледнах часовника си — показваше шест и половина. Бяха изминали по-малко от двадесет и четири часа, откакто Алисън простреля Таафе в коляното.
«Чаят», както се изрази Мейв О’Съливан, се оказа гощавка с много блюда, разнообразени с остри коментари за безапетитието на младите хора в днешно време. Когато нарекох старата дама мисис О’Съливан, тя се засмя и каза: