— Не е женен — каза аз — и сигурно е най-добрата партия за брак в Англия.
Алисън направи кисела физиономия.
— Чух някакви клюки, че си има любовници, които сменя редовно, а също се говори, че е бисексуален. Но никой с ума си няма да пусне това по телекса — би се изтълкувало като публична клевета.
— Ако Уилър знаеше какво му кроя, клеветите щяха да са последната му грижа.
Алисън вяло вдигна рамене.
— Какво ще правим сега? — попита тя.
— Отиваме до Гибралтар. Самолетчето ти ще може ли да ни откара там?
— Разбира се.
— Е, тогава да тръгваме да гоним вятъра. Не ни остава нищо друго.
II
Оказа се, че имаме предостатъчно време, преди да тръгнем за Гибралтар. Прочетохме упътването към плана на двойника на «Артина» и разбрахме, че тя не беше бърза и със сигурност не може да пристигне по-рано от четири дни. Но за да сме убедени, че няма да я изпуснем, решихме да сме там един ден преди нея, така че да можем да я посрещнем.
Така се откри възможност за Алисън да прескочи до Лондон, за да види как е Макинтош и да поизрови още тъмни петна от аферите на Уилър. Решихме, че е неразумно от моя страна да отида с нея. Да се промъкваш през аерогарата на Корк беше едно, а съвсем друго щеше да бъде на «Гетуик» или «Хийтроу». Винаги, когато минавах инкогнито през пропуските на летищата, поемах голям риск.
И така, прекарах следващите няколко дни затворен в къщата в предградията на Корк и единственият човек, с когото можех да разменя някоя дума, беше старата ирландка. Трябва да кажа, че Мейв беше повече от тактична. Не ме притесняваше, нито разпитваше и се отнасяше с разбиране, когато се вглъбявах в мислите си. Веднъж тя ми каза:
— Знам как се чувстваш, Оуен. Самата аз бях в такова състояние през 1918 година. Ужасно е да знаеш, че отвсякъде те дебнат, и да трябва да се криеш като животно. Но в тази къща няма от какво да се притесняваш.
— Значи е било много напрегнато по време на размириците?
— И още как. Беше непоносимо. Но винаги ще има проблеми — ако не тук, то някъде другаде — и винаги ще има хора, които бягат, и такива, които ги преследват. — Тя ме погледна косо. — Особено хора като Макинтош и тези, които имат някаква връзка с него.
Аз се усмихнах.
— Не одобрявате ли работата му?
— Коя съм аз, че да одобрявам или не? Не знам нищо за делата му освен това, че са тежки и опасни. Но много по-опасни за подчинените му, отколкото за самия него, според мен.
Представих си Макинтош, който лежеше в болницата. Този факт беше достатъчен, за да опровергае последното й твърдение.
— Какво ще кажете за жените, които работят за него?
Мейв ме изгледа с пронизващ поглед.
— Имаш предвид Алисън. Няма нищо лошо в това, което прави. Той искаше син, но се роди Алисън и той направи каквото можа, за да бъде тя по негов образец. Изискванията му бяха непоносими, достатъчни, за да се превие под тежестта им всяко момиче.
— Той е много силен човек. А каква е била майката на Алисън? Тя нямаше ли мнение по въпроса?
В гласа на Мейв долових упрек, примесен с тъга:
— Горката жена! Той не беше мъж за нея. Тя не го разбираше. Бракът им не вървеше, тя напусна Алек Макинтош, преди да се роди Алисън, и дойде да живее в Ирландия. Умря в Уотърфорд, когато Алисън беше на десет години.
— И тогава Макинтош е взел Алисън да я обучава.
— Точно така.
— А Смит кой е?
— Алисън не ти ли е казала за него?
— Не.
— Тогава и аз няма да ти кажа — решително изрече Мейв. — Достатъчно клюкарствах вече. Ако Алисън иска да знаеш, сама ще ти каже. — Тя се обърна, но спря и каза през рамо: — Мисля, че ти също си силен човек, Оуен Станард. Съмнявам се, че си мъжът за Алисън.
И аз бях оставен да тълкувам думите й, както мога.
Алисън се обади късно първата вечер.
— Летях над морето по пътя за насам и видях «Артина» в посока към Гибралтар.
— Надявам се, че са те забелязали.
— Наблюдавах я от пет хиляди стъпки височина и не обърнах, докато не я загубих от погледа си.
— Как е Макинтош? — Все още го наричах така, дори пред нея.
— По-добре е, но все още е в безсъзнание. Позволиха ми да го видя за две минути.
Това беше много лошо. Макинтош трябваше да е в съзнание и да може да говори. Все още не бе толкова добре, че да се успокоя. Това ме наведе на друга, не по-малко важна мисъл.
— Сигурно си под наблюдение в Лондон.
— Никой не ме проследи. Не видях никого освен един човек.
— Кой?
— Министър-председателят изпрати секретаря си в болницата. Там го видях. Каза, че министърът се притеснявал за баща ми.