Помислих си за Уилър и за човека, който бил измъкнат от затвора, за да го убият, и след това си представих Макинтош, който лежи безпомощно в болницата.
— Трябва да направиш нещо. Позвъни на секретаря и му кажи да разпространи новината, че Макинтош умира, че няма никакви шансове.
— Мислиш, че могат да нападнат татко в болницата!
— Да, ако разберат, че състоянието му се подобрява. Помоли секретаря на министъра да разпространи мълвата, особено в кръговете на Уилър. Ако той се обади на някой приятел в Лондон, ще му съобщят, че Макинтош е на смъртния си одър, и това може да спаси живота на баща ти.
— Ще го направя.
— Нещо ново за Уилър?
— Още не. Общественият му живот е неопетнен.
— Не той ни интересува, но все пак направи каквото можеш.
Алисън пристигна с такси след два дни на обед. Изглеждаше уморена — явно не беше спала много по време на престоя си в Лондон. Мейв ужасено ахна, като я видя, но се успокои, когато Алисън каза:
— Цяла нощ бях на бар.
Мейв се отдалечи и аз повдигнах вежди.
— Какво стана?
Тя сви рамене.
— Говорих с различни хора в нощните клубове, но само си загубих времето.
— Нищо ли не откри?
— Нищо съществено освен може би едно. Поинтересувах се от слугите на Уилър.
— От кого?
Тя се усмихна уморено.
— Проверих това-онова за слугите му. В днешно време е трудно да се намери персонал, но Уилър се справя прекрасно дори когато се нуждае от повече хора. — Тя извади тефтера от джоба си. — Всичките му слуги са англичани и имат английски паспорти освен шофьора, който е ирландец. Какво ще кажеш?
— Това е връзката му с Ирландия. Много интересно.
— Нататък става още по-забавно. Както казах, останалите от персонала му са англичани, но всички до един са натурализирани и са сменили имената си с едностранен акт. И какъв, мислиш, е произходът им?
Аз се облещих и прошепнах изумено:
— Албански.
— Печелиш пура. Но тук също има едно изключение. Един от тях не си е сложил английско име, защото много ще бие на очи. Уилър проявил предпочитание към китайската кухня и си има готвач — китаец. Името му е Чанг Пи-Уо.
— Разбирам какво имаш предвид. Би било страшно смешно, ако променеше името си на Мактавиш. Откъде е?
— От Хонконг.
Китаец от Хонконг! Странно! Предполагам, че когато един мултимилионер обича китайската кухня, е логично да наеме китайски готвач. Милионерите може би мислят по-различно от обикновените хора и тази прищявка може да е част от промяната на собствения им живот. Но все пак нещо ме жегна, когато чух за китаеца.
— Може би Уилър иска да се покаже благодетел на своите роднини. Всички те могат да бъдат негови братовчеди и племенници, които той подпомага по един тактичен начин.
Алисън вдигна поглед към тавана.
— Проблемът с прислугата не е отминал и него. Всички искат четири свободни вечери на седмица, телевизори в стаите и да не стават рано. В противен случай са недоволни и напускат. Навсякъде смяната на слугите е много честа. Това се отнася и за Уилър.
— Господи, наистина ли? — Наведох се напред и се втренчих в Алисън. — Кажи ми всичко, което знаеш. Хайде, изплюй камъчето.
Тя весело се усмихна и отвори тефтера.
— Има дванадесет албански британци, които работят за него — градинари, месар, иконом, камериерки и т.н. Никой не се е задържал по-дълго от три години. Последният пристигнал на служба е от един месец. Те напускат и постъпват като обикновени слуги.
— И прекарват отпуската си в Албания. Той има куриерна служба.
— Не само това. Има някой друг, който го снабдява с нови попълнения. — Тя погледна тефтера. — Направих справка в местния клон на Министерството по социална сигурност в Хардфордшир. През последните десет години през ръцете му са минали петдесет души. Не мога да докажа, че всички са били албанци, но се обзалагам, че е така.
— Господи! Никой ли не го е подушил? За какво, по дяволите, е специалният отдел?
Алисън разпери ръце.
— Не забравяй, че всички са британци. Ако започнат да му задават въпроси, ще каже, че помага на съотечествениците си да се отърват от комунистическите потисници.
— Цели петдесет! Какво е станало с тях, когато ги е освобождавал?
— Не знам за всички, а само за двама. Те сега са на служба на други членове на парламента.
Не можах да се сдържа да не се разсмея.
— Каква дързост! Не разбираш ли какво прави? Взема на работа тези момчета, те минават един бърз курс по английски нрави и обичаи и как да се държат в обществото, а след това той ги пуска на работа като шпиони. Не можеш ли да си го представиш как говори на някой от своите приятели в парламента? «Проблем с прислугата ли имаш, приятелю? Така се случи, че един от моите иска да напуска. Живеело му се в града. Може би ще мога да говоря с него по въпроса…» Това обира всички точки.