— Това е испанският бряг.
Морето беше пенливо и покрито със синкава мараня, в далечината се виждаше някакъв сърф.
— Няма да прелетим над Испания, ако искаме да стигнем Гибралтар. Политически е недопустимо. Ще минем по португалския бряг.
Тя извади карта и набеляза новия курс, като движеше с лекота транспортира. Изключи автопилота и плавно зави.
— Това е нос Ортегал. Когато видим Финистър, ще сменим курса отново.
— Кога си се научила да караш самолет?
— Когато бях на шестнадесет.
— А да стреляш с пистолет?
Тя замълча, преди да отговори.
— На четиринадесет — с пистолет, ловджийска пушка и карабина. Защо?
— Просто се питах. — Явно Макинтош е смятал, че трябва да я учи, докато е съвсем млада. Трудно ми беше да си представя едно малко момиче на четиринадесет години да се прицелва с пушка. Обзалагам се, че знаеше морзовата азбука, всички семафорни сигнали, да не говорим за програмиране и запалване на огън без кибрит.
— Била ли си членка на скаутската младежка организация?
Тя поклати отрицателно глава.
— Бях твърде заета.
Да няма време да бъде член на младежката организация! Сигурно е седяла привела глава над учебниците да учи чужди езици, когато не е била във въздуха или на стрелбището. Никак не бих се учудил, ако Макинтош я беше настанил да живее в подводница. Какъв кошмарен живот!
— Имаше ли някакви приятели тогава? Момичета на твоята възраст?
— Не много. — Тя се обърна на седалката. — Какво целиш с това, Оуен?
Аз свих рамене.
— Просто празни мисли на един празен човек.
— Сигурно Мейв О’Съливан ти е напълнила главата с куп истории на ужаса. Така ли е? Трябваше да се досетя.
— Не каза и дума, която да не е на мястото си. Но не можеш да ми попречиш да мисля.
— Тогава по-добре си запази мислите за себе си. — Тя се обърна към командното табло и млъкна. Помислих си, че ще бъде по-добре, ако и аз си затворя голямата уста.
Стигнахме протока Гибралтар и Алисън пое управлението. Започнахме да се спускаме. Когато стигнахме десет хиляди фута, тя свали кислородната си маска и аз с радост направих същото. И тогава в далечината за първи път видях Гибралтар, който се издигаше от синята вода. Видях пристанището и пистата за приземяване, която изпъкваше в залива като палубата на самолетоносач. Очевидно за Алисън, която се занимаваше с радиото, това беше позната гледка.
Приземихме се от източната страна — нашето малко самолетче въобще не се нуждаеше от такава дълга писта. Придвижихме се бавно до сградите на летището. Погледнах военните самолети наоколо и недоволно изрекох:
— Изглежда, тук сигурността няма да е занемарена. Как ще се промъкна?
— Имам нещо за теб — каза Алисън и извади един паспорт. Когато го отвори, от страниците му ме гледаше моето собствено лице. Беше дипломатически. — Ще минем бързо през границата, но нищо няма да те спаси, ако те разпознаят като Риардън.
— Ще бъде много полезен. — Дори да ме разпознаеха, дипломатическият паспорт щеше да ги накара да се усъмнят в правотата си. — Господи, ти трябва да имаш стабилни връзки.
— Достатъчно, за да ми помагат в такива ситуации — спокойно отвърна тя.
От гишето за паспортите служителят се усмихна, като провери документите, а цивилният, който стоеше до него, престана да ме изучава и се отпусна. Минахме за три минути през формалностите и Алисън каза:
— Ще отседнем в хотел «Гибралтар». Ще спреш ли такси?
Ако Уилър обучаваше първокласни прислужници, то Алисън Смит беше идеалната секретарка. И за момент не ми се бе наложило да помисля къде ще отседнем през нощта или нещо такова. Алек Макинтош имаше невероятен късмет. О, та нали той самият я е направил такава.
Стаите ни бяха една до друга и се разбрахме да се срещнем в бара, след като се изкъпем. Аз слязох пръв. В това отношение Алисън Смит не беше по-различна от другите жени и бях радостен от този факт. Жените се нуждаят от два пъти повече време за тоалета си, отколкото мъжете. Само два пъти, а се оказа толкова дълго! Когато тя дойде, вече бях изпил една бира.
За нея поръчах сухо мартини, а за себе си отново бира.
— Какво ще правиш, когато Уилър пристигне?
— Трябва да разбера дали Слейд е на борда, а това означава малко пиратска работа. — Усмихнах се. — Обещавам ти, че няма да държа нож между зъбите си, когато се качвам на борда.
— И ако е там?
— Ще направя всичко възможно, за да не бъде.