— Гледай!
Обърнах глава по посока на пръста й. Един голям пристанищен съд се насочваше към «Артина».
— Така…
— Това е машината, която зарежда с гориво. Изглежда, Уилър няма намерение да остане дълго.
— По дяволите! Надявах се да прекарат нощта тук. Предпочитам да се кача на борда по тъмно.
— Изглежда, няма никакви гости. А и бърза. За нас това са много показателни знаци. Има голяма вероятност Слейд да е на борда.
— И каква полза от това, когато не мога да се добера до него. Колко дълго мислиш, че ще продължи зареждането?
— Може би около час.
— Достатъчно време, за да наемем лодка. Да вървим.
Преговаряхме с един пристанищен работник за наемането на катер и се съгласихме да платим не повече от нормалната тарифа. Потеглихме и видяхме «Артина» и зареждащия кораб, които бяха свързани с въжета. Може би този, който наглеждаше зареждането, беше механикът — също с островърха шапка. Аз намалих и минахме на около петдесетина ярда от дясната страна на «Артина». На палубата излезе някой, погледна ни безразлично и след това отправи поглед към града. Беше китаец.
— Това трябва да е Чанг Пи-Уо. Уилър сигурно наистина обича китайската кухня, щом взима със себе си готвача и по море. Надявам се и екипажът да споделя вкусовете му.
— Те могат да имат отделен готвач.
— Права си. — Оглеждах внимателно китаеца. Много европейци твърдят, че всички китайци изглеждат еднакво. Но те грешат — китайската физиономия може да бъде толкова различна, колкото всяка друга, и аз бях сигурен, че ще разпозная този човек, ако го видя отново. Но все пак аз имах опит — нали бях живял на Изток.
Приближихме се към кърмата на «Артина». Завесите на задните каюти бяха спуснати през деня и вече бях почти сигурен къде се намира Слейд. Беше ужасно неприятно, че е толкова близо, а нищо не можех да направя.
Дадох газ и полетяхме към брега. Видях един от екипажа да се спуска по стълбата до лодката. Той беше по-бърз от нас и скоро го видяхме да се връща с Уилър и капитана. Те се качиха на борда и стълбата беше прибрана.
Един час по-късно ми идваше да се убия от безсилие, като гледах как «Артина» бавно се отдалечава и отплава в открито море.
— Къде, по дяволите, отива сега?
— Ако се насочват към Средиземно море към гръцките острови, ще презареди в Малта — каза Алисън. — Би било логично. Отиди да провериш закъде има открит лист.
Така и направихме и Алисън беше права. Но това не ме накара да се почувствам по-добре.
— Още цели четири дни? — попитах отчаяно аз.
— Да, и се надявам да имаме повече успех във Валета.
— Бих искал яхтата да се развали, за да може да остане поне една нощ. Имаш ли някакъв експлозив?
— Съжалявам.
Загледах се тъжно в бялото смаляващо се петно.
— Този китаец не ми харесва. А мисля, че Слейд би трябвало да го засяга повече.
— Защо?
— Комунистическа Албания вече не се подчинява на политиката на Москва. Енвер Ходжа — ръководителят на албанската партия — се придържа към идеите на Мао. Чудя се дали Слейд знае, че се намира в ръцете на един албанец.
Алисън се усмихна.
— А аз се чудя ти кога ще заемеш неговото място.
— Вече съм го правил — преди много години. Би било много хубаво за китаеца — свръхсекретни британски и руски разузнавачи на едно място. Те ще го изцедят за един месец и въобще няма да се интересуват как го правят.
Вдигнах рамене и продължих:
— А горкият глупак си мисли, че отива в Москва.
9
I
Наистина експлозив нямахме, но ми хрумна нещо друго, което съвсем не беше по-лошо, а дори по-просто. Това стана след четири дни в пристанището на Валета. Преди да отпътуваме за Малта, бяхме платили сметката в хотела на Гибралтар, а дипломатическият ми паспорт ме преведе без никакви усложнения и през аерогара «Луква».
Имахме четири свободни дни, в които щяхме да чакаме Уилър, и внезапно ни обзе някакво ваканционно настроение. Небето беше синьо, слънцето — жарко, а морето — примамващо. Беше пълно с уютни ресторантчета, където сервираха морски деликатеси и изстудено вино за през деня, а вечер посещавахме баровете и дискотеките. Алисън се отпусна и направо ме зашемети — никога не я бях виждал такава.
Открих една област, в която бях по-добър от нея, и този факт повдигна самочувствието ми. Наехме леководолазни костюми. Гмуркахме се в бистрите води на Средиземно море и се оказа, че бях много по-опитен от нея. Може би, защото съм живял в Австралия и Южна Африка, където моретата са топли и гмуркането е удоволствие, а не наказание, както в Англия.