— Знам, Макинтош… Алек ми каза.
— Аз бях единственият човек, на когото той можеше да вярва безрезервно — един много важен и необходим елемент в неговата професия.
Взех ръката й.
— Алисън, какво всъщност мислиш за Алек?
— Обичам го и в същото време го мразя. Толкова е просто. — Усетих натиска на пръстите й. — Да танцуваме, Оуен. — В гласа й се прокрадваше отчаяние. — Да танцуваме.
Излязохме на затъмнения дансинг и танцувахме под звуците на музиката, която обикновено се свири в малките часове на нощта. Тя ме обгърна плътно и прошепна в ухото ми:
— Знаеш ли какво съм аз, Оуен?
— Ти си прекрасна жена, Алисън.
— Не, аз съм насекомоядно растение. Зеленчуците, както и жените, се предполага, че трябва да са кротки и безвредни, а не с опасни челюсти и остри зъби. Виждал ли си някога муха, която каца на такова растение? Горкото животинче си мисли, че се намира на най-обикновен зеленчук до момента, в който челюстите не го погълнат. Парадоксално, нали?
Обвих ръката си здраво около кръста й.
— Успокой се.
Направихме още няколко стъпки и внезапно тялото й се разтърси от ридания.
— О, Господи! — изхлипа тя. — Хайде да се връщаме в хотела.
Платих сметката и я настигнах до вратата на ресторанта. Повървяхме пеша десетина минути до хотела в пълно мълчание. Качихме се в асансьора, след това минахме по коридора към нейната стая, а тя все така здраво държеше ръката ми. Цялата трепереше, когато извади ключа.
Тя се люби с мен като маниак, диво и необуздано. И на сутринта кървавите следи по гърба ми бяха живото доказателство за това. В тази нощ тя като че ли изля мъката от досегашния си ограничаван и потискан живот, от цялата му нелепост. Когато свършихме, тя беше успокоена и напрежението я бе напуснало. Говорихме си дълго, може би около два часа, но за какво — не мога да си спомня — просто за най-обикновени неща, за каквито тя бе имала твърде малко време през целия си живот.
Втория път беше по-добре — цялата й женска същност се прояви и беше невероятна. Този път заспа веднага. Имах достатъчно здрав разум, за да се прибера в моята стая, преди да се събуди. Не мисля, че щеше да бъде доволна от себе си в трезвата светлина на утрото.
II
Уилър трябваше да пристигне сутринта и имахме много работа. Когато Алисън слезе долу за закуска, привършвах първата си чаша кафе и станах да я посрещна. Чувстваше се малко виновна и избягваше погледа ми. Когато седнахме, аз казах:
— Какво ще използваме вместо експлозив?
Като се облегнах назад, при допира с облегалката почувствах силна болка от драскотините, които тя беше направила по гърба ми. Бързо се наведох отново напред и си взех една препечена филийка. Погледнах я и забелязах, че е нахлузила професионалната си маска, и сякаш ми казваше: «Личните отношения са едно, а работата — съвсем друго.»
— Ще проверя кога пристига «Артина».
— Не искам да стане, както в Гибралтар. Ако ги изпуснем сега, Уилър и Слейд живи и здрави ще пристигнат в Албания. Какво ще правим, ако «Артина» пристигне през деня, а вечерта потегли?
— Не знам.
— Но едно нещо е сигурно — че аз не мога да се кача на борда й през деня пред очите на цялото пристанище и да отвлека Слейд. И в такъв случай какво ни остава? — отговорих на въпроса сам. — Трябва да направим нещо, за да сме сигурни, че «Артина» ще остане през нощта.
— Но как?
— Имам една идея. След закуска ще отидем на пазар. Ще ми позволиш ли да ти намажа филийката?
След обилната закуска двамата се отправихме по нагорещените улици на Валета, топлината беше още по-непоносима поради напечените от слънцето сгради. Началникът на пристанището каза, че очаквали «Артина» по обед, което беше много лоша новина. Още по-зле се почувствахме, когато разбрахме, че горивото било предварително поръчано и щели да заредят веднага, след като яхтата пристигне.
Продължихме нататък и аз казах:
— Това решава всичко. А сега да направим покупките. Намерихме един железарски магазин и вътре — всичко, необходимо за поддържането на една яхта. Открих каквото ми трябваше — здраво найлоново въже. Купих около шестдесет метра и продавачът внимателно го нави и опакова.
Алисън каза:
— Предполагам, че си наясно какво вършиш.
— Водолазните костюми, с които се гмуркахме, ме наведоха на тази идея. — Посочих към пристанището. — Как ще стигнеш до средата на залива, без да те види никой?