Выбрать главу

Направих го така, както и преди — нямаше да ме затрудни, ако пощальонът беше друг. Чаках на площадката на първия етаж и се ослушвах напрегнато. Този път щеше да бъде по-трудно, тъй като в сградата имаше хора и не се знаеше дали щях да сваря пощальона сам в коридора. Ако това станеше, всичко би било много лесно, но ако се случеше да има някой друг, трябваше да грабна кутийката и да избягам.

Отмерени стъпки ме предупредиха, че идва, и аз изкачих стълбите в критичния момент. Огледах се на двете страни, сякаш се готвех да пресичам улица, и видях, че теренът беше чист — в коридора нямаше никой друг освен мен и пощальона. Погледнах ръцете му. Носеше връзка писма, а върху тях забелязах жълта кутийка. Застанах от дясната му страна, докато той се приближаваше към офиса на «Кидикар».

— Има ли нещо за мен? — попитах. — Аз съм вътре — посочих вратата зад него. Той се обърна да погледне името на вратата и аз го ударих с палката зад ухото. Надявах се да има достатъчно дебел череп. Той изохка и краката му се подкосиха. Хванах го, преди да е паднал, и го избутах към вратата на офиса, която се отвори под тежестта му и той падна на прага, а писмата се разпиляха наоколо му. Кутийката тупна на пода, като произведе тъп звук. Наведох се над него и го завлякох вътре, като затворих вратата с крак. След което грабнах жълтата кутийка и я пъхнах в кафявата, която Макинтош специално беше приготвил и която не биеше на очи. Трябваше да му я предам на улицата и не искахме да привличаме вниманието с яркия жълт цвят. За по-малко от минута от мига, в който бях поздравил пощальона, вече бях излязъл от офиса и заключвах вратата отвън. Докато правех това, някой мина зад мен и отвори вратата на офиса на «Бетси-Лу». Обърнах се и заслизах по стълбите — нито твърде бързо, нито твърде бавно. Предполагах, че пощальонът няма да се съвземе по-рано от три минути, а и трябваше да изляза от офиса.

Излязох на улицата и видях Макинтош, който ме гледаше втренчено. Той отклони погледа си и почти се обърна в другата посока. Аз закрачих през улицата между сергиите към него. В тълпата беше по-лесно да го бутна с рамо и като смотолевих едно «извинете», му подадох пакетчето и продължих към «Холборн». Не бях отишъл много далеч, когато чух трясък от счупено стъкло зад мен, примесен с възбудени гласове. Пощальонът се оказа умен, не си беше губил времето да разбива вратата, а беше счупил прозореца, като с това привлече вниманието на тълпата. Също така беше дошъл в съзнание по-бързо, отколкото очаквах — явно не го бях ударил достатъчно силно.

Но аз бях в безопасност — достатъчно далече от него, за да ме види, и в същото време продължавах да се измъквам. Щяха да минат поне пет минути в общото объркване, дотогава смятах да бъда далече. Надявах се, че Макинтош прави същото. Сега той се печеше на огън, защото диамантите бяха в него. Вмъкнах се в «Гемидж» през задния вход и си пробих път през магазина, като се движех съвсем спокойно. Изглеждах като човек, който знае къде отива. Намерих мъжката пробна и се заключих в една кабинка. Палтото ми свърши добра работа — облякох го от другата страна. Бях го избирал много внимателно — да бъде с контрастни цветове. Извадих шапката от джоба си, а тази, която носех, беше безмилостно смачкана и нагъната в безформена купчинка плат.

Да лежи смачкана в джоба ми не беше най-доброто решение, но беше по-добре, отколкото да я оставя в магазина. Доколкото дрехите правят човека, един непознат напусна мъжката пробна. Шляех се безцелно из магазина, като се придвижвах към главния вход и по пътя си купих една вратовръзка — просто за да има причина за посещението ми в «Гемидж», но тази предпазна мярка се оказа излишна. Излязох на тротоара пред «Холборн» и се отправих в западна посока. Такси не можех да взема, тъй като таксиметровите шофьори ще бъдат разпитвани за клиентите им по това време. Половин час по-късно се намирах в една кръчма, далече от «Оксфорд стрийт» и близо до «Марол Арки», и за награда жадно изгълтах една чаша бира. Свърших добра и сравнително лесна работа, която още не беше приключила. Чудех се дали Макинтош щеше да се справи със своята половина от задачата и дали можех да му вярвам.

V

Вечерта, докато се приготвях да изляза, на вратата се почука настойчиво. Отворих и на прага видях двама едри мъже, облечени строго и с най-добър вкус. Този, който стоеше отдясно, попита:

— Вие ли сте Джоузеф Алойсиъс Риардън?

Не ми трябваше много време, за да разбера, че бяха ченгета. Усмихнах се насила.

— Харесвам повече името си без Алойсиъс.

— Ние сме полицаи — каза той и нехайно тикна в лицето ми легитимацията си. — Надявам се, че ще ни съдействате в издирването.