Алисън се придвижи към десния борд, докато се опитвах да разкопчая ремъка, с който бях закрепил въжето към бедрото си. Освободих го и започнах внимателно да го размотавам. Витлото беше около метър и половина в диаметър, а оста беше прикрепена с подпори, преди да се захване за корпуса на кърмата. Проврях въжето между подпората и корпуса и го омотах около оста и след това надянах примка около нея, между витлото и подпората също. Подръпнах въжето леко. Видях, че беше закрепено здраво. Началото беше добро.
По-трудно ми беше да се справя със самото въже. Увиваше се като морски дракон и така страхотно се мяташе във водата, че имаше опасност да се увие около краката ни и да ни затегне. Сигурно с Алисън много сме приличали на античната статуя на Лаокоон.
Но най-накрая го направихме. Така здраво овързахме двете витла, че когато двигателят заработеше и въжетата започнеха да се затягат, машинката щеше да откаже. По всяка вероятност яхтата щеше да спре внезапно, но опорният лост можеше да поддаде и щеше да се случи най-лошото — единият от двигателите можеше да тласне буталото през обвивката на резервоара. Наистина свършихме добра работа.
Доплувахме обратно до брега и излязохме от водата доста далече от мястото, откъдето бяхме тръгнали. Чувството ми за ориентация се замъгли, но обикновено така става под вода. Някакъв брадясал тип, който се беше облегнал на борда на една лодка, ни изгледа учудено, когато се изкачихме на кея, но ние не му обърнахме внимание и се отдалечихме, а бутилките на гърбовете ни шумно се клатеха.
Върнахме се на мястото, където бяхме видели «Артина», когато пристигна, и аз запалих цигара.
Погледнах към яхтата. Зареждащият кораб се отдалечаваше, а капитанът се връщаше с лодката. Изглежда, възнамеряваха да тръгнат по-бързо дори и от Гибралтар. Чудя се закъде ли беше извадил открит лист капитанът. Не може да е за Дурацо — пристанището на Тирана, въпреки че бях готов да се обзаложа, че точно там имаха намерение да отидат.
Капитанът се качи на яхтата и прибра стълбата. На палубата имаше голямо раздвижване и още докато вдигаха лодката от водата, един мъж стоеше на предната палуба до лебедката, готов да вдигне котва.
— Явно много бързат — отбеляза Алисън.
— Изглежда.
— Чудно защо?
— Не знам, но очаквам, че доста ще се объркат през следващите няколко минути.
Вдигнаха котва и «Артина» бавно потегли. Не очаквах да се задвижи въобще и изтръпнах. Очевидно нашите тридесет метра найлоново въже не бяха достатъчни, за да спрат седемстотин конски сили. Алисън затаи дъх.
— Не действа.
«Артина» продължаваше да се движи и все повече набираше скорост, а вълните около нея предизвикателно се пенеха. Свалих бинокъла и казах:
— Мислех, че ще успеем. — Почувствах се ужасно потиснат. Албания беше само на четиристотин и петдесет мили оттук и щяха да пристигнат за по-малко от два дни. Единственото, което ми идваше наум, беше извършването на самоубийствено нападение на яхтата от «Апаша».
Алисън продължаваше да гледа през бинокъла.
— Гледай! — извика тя развълнувано. — Погледни какво става!
«Артина» беше сменила курса и сякаш някой нарочно беше завъртял кормилото в погрешна посока, тя се движеше точно към брега. Постепенно забави ход, а вълните плавно се плискаха о кърмата, докато двигателите спираха. След няколко секунди престана да се движи, морето около нея се успокои и яхтата безпомощно се закова върху вълните точно на пътя на голям италиански лайнер, който тъкмо тогава излизаше от пристанището.
Оттам дадоха настоятелен сигнал на «Артина» да даде път, но тя не реагира. В последния момент лайнерът успя да смени курса си и минавайки близко до «Артина», одраска с борда боята й. От палубата на италианския кораб някой, облечен в бяло, гледаше надолу и предполагам, че цветистите му италиански ругатни бяха предназначени за злочестия капитан на «Артина».
Лайнерът продължи пътя си, а «Артина» все така вяло се полюшваше на вълните. Не след дълго й бе оказана помощ и бе изтеглена дотам, откъдето беше тръгнала, и отново пусна котва.
Усмихнах се на Алисън.