— Напоследък да ти се е случвало?
Той направо беше изумен.
— Да, защо… Вчера…
Аз го срязах:
— На кораба има китайски готвач. Знаеш ли на кого е яхтата? — Той мълчаливо поклати глава и аз казах: — Принадлежи на един човек на име Уилър, член на английския парламент. Обзалагам се, че не си го виждал.
— Да, така е. Бих го разпознал. Срещал съм го няколко пъти… в миналото. Но за какво е всичко това, по дяволите?
— Все още ли мислиш, че отиваш в Москва?
— Нямам причини да се съмнявам — отвърна той намусено.
— Уилър е албанец по народност. И неговият китайски готвач прави нещо повече от това да готви свинско със захар. Те не са комунисти, Слейд. В момента ти се намираш в Малта и следващата спирка е Дурацо в Албания. Оттам на товарен кораб, предполагам, че ще те прехвърлят в Пекин. Наистина ще бъде добре да опиташ истинската китайска кухня, но аз се съмнявам, че изобщо ще ти дават каквато и да било храна.
Той се втренчи в мен.
— Ти си луд.
— Какво му е необичайното един китаец да иска да знае това, което е скрито в скъпоценния ти мозък. Информацията е много интересна — тайните на две от най-големите разузнавателни служби. И те ще го научат, Слейд, дори да се наложи да използват акупунктура. Китайците измислиха термина «промивка на мозъка».
— Ами Уилър?
— Какво толкова странно има? Ти си се отървавал повече от четвърт век, защо някой друг да не е умен колкото теб, че дори и по-умен? Уилър все още не е разкрит.
Той не каза нищо и аз го оставих да помисли. Но нямах много време, затова му казах:
— Според мен нямаш голям избор. Или идваш доброволно с мен, или те застрелвам на минутата. Мисля, че дори ще ти направя услуга, ако те убия, защото не искам и да си представя какво ще стане с теб, след като бъдеш един месец в ръцете на китайците. По-добре ела с мен и се оттегли в някое хубаво, спокойно и сигурно крило на един от затворите на нейно величество. Там поне няма да се опитват да изкарат мозъка ти през ушите.
Той упорито поклати глава.
— Не знам дали да ти вярвам.
— За бога, ако Уилър искаше да отидеш в Москва, защо тогава не те прехвърли на един от онези товарни руски траулери? В Атлантика те са толкова много, колкото са бълхите в краставо куче. Защо те е довел в Средиземно море?
Слейд ме погледна лукаво.
— Ти казваш така.
Аз въздъхнах и вдигнах пистолета.
— Казах ти, че нямаш избор. — Започваше да ме вбесява. — Сякаш не си чувал поговорката «На харизан кон зъбите не се гледат». Не съм те проследил от Ирландия до…
Той ме прекъсна.
— Ирландия ли?
— Това беше мястото, където ни държаха заедно.
— Линч е ирландец — каза той замислено.
— Сиймъс Линч? Той работи за Уилър, член е на ИРА и мрази до смърт англичаните.
— Той се грижи за мен тук и е мой пазач. — Той погледна нагоре и видях, че съмнението започваше да се прокрадва в мислите му. — Къде точно се намираме сега?
— Закотвени сте в пристанището «Марсамксет».
Това го накара да се реши.
— Добре, но ако не го разпозная, когато изляза на палубата, много ще загазиш. Искаш да действаме тихо, но ако си ме излъгал, ще трябва да си послужиш с пистолета. Запомни това.
— Преди колко време си бил в Малта?
— Преди пет години.
Аз се усмихнах безрадостно.
— Тогава се моля да имаш добра памет.
Слейд отхвърли завивките и ме погледна въпросително. Чу се някакъв шум и той не беше обичайният случаен шум, който може да се вдигне неволно на един кораб. Ослушах се и отново го чух.
Слейд отново се зави.
— Някой идва — прошепна той.
Насочих пистолета към лицето му.
— Не забравяй това!
Заднишком отидох до банята и отворих вратата. Чух металното щракване на ключалката. Внимателно затворих вратата на банята и включих фенера, за да видя къде бях попаднал. Както във всяка баня, и тук нямаше задна врата, а само обичайните тоалетна, мивка, аптечка и душ. Душът беше закрит от полупрозрачна найлонова завеса.
Загасих светлината, затаих дъх и се заслушах. Не можех да не позная гласа на Линч.
— Чух гласове. С кого, по дяволите, говореше?
Беше настъпил решителният момент. Ако Слейд беше решил да ме издаде, щеше да го направи сега. Затова внимателно се заслушах, това беше може би най-важният разговор през живота ми.
— Сигурно съм говорил насън — каза Слейд и сърцето ми престана да бие необуздано. — Сънувах кошмари и усещам, че започва да ме боли глава.
— Нищо чудно. Затворен си тук от толкова време — каза Линч. — Но трябва да се успокоиш, съвсем скоро ще си бъдеш у дома.