— Защо стоим на едно място толкова дълго?
— Станало е нещо с витлата, но не разбрах какво точно.
— Къде сме?
— Знаете, че нямате право да задавате въпроси от този род, мистър Слейд, това е свръхсекретна информация.
— Е, добре, тогава кога ще потеглим и кога ще стъпя на земя?
— Колкото до първото, може би утре. А за последното не бих могъл да кажа с точност. Аз не съм от шефовете, не ми казват всичко. — Той замълча. — Но вие изглеждате толкова блед и изтощен, мистър Слейд. Ще ми позволите ли да ви донеса аспирин?
Като чух това, косата ми се изправи и почувствах как всеки косъм на главата ми играе фламенко.
— Не, благодаря, няма нужда, ще се оправя. — Измъчваше ме мисълта, че дори да чувах гласа на Слейд, не можех да видя какво прави с ръцете си. Можеше да говори едно и да показва с ръце, че има неканен посетител.
Линч каза услужливо:
— Няма да ме затрудни. Обещали сме да ви заведем у дома жив и здрав, това е част от сделката. Ще ви донеса аспирина.
Мушнах се в ъгъла до душа и дръпнах завесата, точно когато Линч отваряше вратата на банята. Той светна лампата и съвсем ясно видях силуета му, когато пристъпи напред да отвори аптечката. През цялото време държах пистолета насочен към него и си мислех, че при нужда можех да се освободя и от него, и от Слейд. Друг беше въпросът как ще се измъкна оттук.
Чух дрънченето на хапчетата в шишенцето и шуртенето на водата. Бях облекчен да видя, че Линч наистина беше дошъл да вземе аспирин и че Слейд не ме беше издал. Линч напълни чашата и се обърна да излезе. Той беше толкова близо до мен, че можех да го докосна, ако протегнех ръка — разделяше ни единствено завесата. За щастие, той беше осветен, а аз — не, иначе като нищо щеше да ме види, ако бе погледнал към мен.
Той излезе, като загаси лампата и затвори вратата.
— Заповядай, това ще облекчи главоболието ти.
— Благодаря — каза Слейд и аз чух шума от чашата, която той остави.
— Но, човече, ти се потиш. Сигурен ли си, че нямаш треска?
— Ще се оправя. Можеш да оставиш светнато. Мисля да почета малко.
— Както кажеш. Лека нощ, приятел.
Чух вратата на каютата да се отваря и затваря, а и щракването на ключалката.
Самият аз се бях облял в пот, докато чаках ръцете ми да спрат да треперят. Стомахът ми беше свит на топка, мускулите ми тръпнеха неудържимо, а нервите ми бяха опънати до скъсване. Най-накрая излязох от скривалището си и тихо отворих вратата на банята.
Независимо дали Слейд се беше изпотил от страх, или от треска, но той използва добре мозъчните си клетки, като помоли Линч да остави светната лампата. Така с един поглед можех да видя дали няма някой друг освен Слейд, който очевидно не искаше да бъде застрелян по погрешка.
Той лежеше в леглото и държеше някаква книга в отпуснатите си пръсти, а цветът на лицето му беше като пожълтял от времето вестник.
— Защо не те видя? — прошепна той.
Сложих ръката си на устата му, за да мълчи, и се приближих до вратата, като държах пистолета насочен в обичайната посока. Не чух нищо обезпокоително, затова се върнах при Слейд.
— Знаеш ли къде спи Линч?
Той поклати глава и ме хвана за ръкава.
— Как, по дяволите, не те видя?
Беше му трудно да повярва, че в такова тясно пространство с размер на две телефонни будки един човек не може да види друг. За мен самия беше трудно да го асимилирам.
— Вземах си душ. Как беше облечен Линч?
— С пижама.
Това означаваше, че не идва отдалеч и че каютата му по всяка вероятност е някоя от съседните, за да бъде близо до поверения му обект.
— Имаш ли някакви дрехи? — Слейд кимна. — Добре, облечи се, но бързо.
Наблюдавах го внимателно, докато се обличаше, най-вече за да се убедя, че не слага някакъв тъп инструмент в джоба си. Когато свърши, аз казах:
— А сега се връщай в леглото. — Той отвори уста да възрази, но аз бързо го разубедих, като допрях пистолета до брадата му. — Искам да дам време на Линч да заспи.
Слейд легна в леглото, а аз се върнах в банята, като оставих вратата открехната. Слейд се беше завил до раменете и се правеше, че чете от книгата. Всичко щеше да изглежда нормално, ако на Линч му хрумнеше да се върне. По моя часовник му дадох половин час, през който не чух нищо необикновено.
Върнах се в каютата и направих знак на Слейд да стане. Докато се измъкваше от завивките — наистина е изненадващо колко трудно е да излезеш от леглото, когато си напълно облечен, защото чаршафите се увиват около обувките, — аз се занимавах с ключалката. Трябваше да се обърна с гръб към Слейд, но нямаше начин.