Уилър прониза Линч с леден поглед.
— Ще си поговорим по-късно. А сега слез долу.
Линч имаше вид, сякаш ще протестира, но улови студения поглед на Уилър и бързо се обърна да върви. Хвърли ми поглед, пълен с неприязън. Започнах да се чувствам по-добре физически. Раменете ми сякаш вече бяха застанали на мястото си и въпреки че стомахът ми беше свит от ужасна болка, поне можех да дишам нормално.
Уилър каза:
— Е, мистър Станард, как възнамерявате да заведете Слейд на брега? С лодка? И къде е тя?
— Доплувах дотук.
— И мислите да се върнете по същия начин? — попита той с недоверие. — Със Слейд, който е сакат? Не ви вярвам. — Той се обърна към капитана: — Потърсете лодката.
Капитанът не помръдна.
— Вече го сторихме.
Уилър кимна одобрително и се приближи до Слейд, който седеше на един стол.
— Мой скъпи приятелю — загрижено започна той, — какво те накара да тръгнеш с този човек? Знаеш ли кой е той? Ако беше напуснал кораба, той щеше да те предаде в ръцете на полицията. А ти знаеш какво означава това — четиридесет години в английски затвор. Какво толкова ти е наговорил, за да те примами?
Слейд уморено вдигна глава.
— Познавам те. Срещали сме се преди.
— Да, при по-щастливи обстоятелства. Веднъж на една конференция, а втория път, ако добре си спомням, на вечеря, дадена от една индустриална организация — не си спомням точно коя.
— Казваш се Уилър и си член на парламента. Защо ще искаш да ми помогнеш?
— Добър въпрос — казах аз. — Отговори му, Уилър. Кажи на Слейд защо искаш да извършиш предателство. — Започнах да разтривам стомаха си. — Доколкото знам, държавната измяна се наказва със смърт. Не се покрива с решението на парламента да отмени смъртното наказание за убийство. — Усмихнах му се. — Но кой знае това по-добре от теб?
Уилър не се дразнеше лесно. Той се усмихна и хладно отвърна:
— Помагам ти, защото не признавам английските закони, защото като теб се боря за един по-добър свят. — Той сложи ръка на рамото на Слейд. — Защото и аз съм комунист като теб.
— Тогава защо не ми беше известно? Трябваше да знам.
— Защо? Нямаше нужда и затова не си бил уведомен. Така беше по-сигурно. — Уилър се усмихна. — Може и да си бил важен, Слейд, но никога толкова, колкото съм аз.
Аз го поправих:
— Колкото беше. Свършено е с теб, Уилър.
Освен с лекото трепване на главата той с нищо не показа, че ме е чул. Беше приковал погледа си в Слейд, когато каза:
— С какви глупости ти е напълнил главата Станард? Ти си пълен глупак, ако вярваш на враговете ни.
— Какво правим в Малта?
Уилър се засмя.
— Значи това е основната идея, която той се опитва да ти насади. Отвеждам те у дома, разбира се. Обикновено прекарвам отпуската си в Средиземно море. Би било ужасно съмнително, ако тази година отидех на Балтийско море. Дори за теб не бих рискувал.
Аз казах на Слейд:
— Питай го не е ли чел наскоро малката червена книжка?
— Ти си албанец — каза Слейд с равен глас. — Не ти вярвам.
— Ето какво било — меко каза Уилър. — Има ли някакво значение?
Слейд кимна към китаеца, който стоеше зад Уилър и мълчеше.
— Той има.
Аз отново се намесих:
— Има значение, и то голямо. Уилър казва, че те отвежда у дома. Домът е мястото, където е сърцето ти, а неговото сърце е в Пекин.
Това засегна Уилър и той злобно заяви:
— Мисля, че за известно време ще трябва да ти затворим устата. — Той отново се успокои и леко плесна с ръце. — Няма голяма разлика дали знаеш или не, Слейд. Просто беше по-лесно, когато мислеше, че отиваш в Москва — по-лесно е да се справяш с един доброволен затворник. Но ти все пак си в ръцете ни и ще стигнеш до местоназначението си непокътнат.
От израза в очите на Слейд се съмнявах, че ще стане така. Не би било свръх възможностите му да извърши самоубийство някъде по пътя и смъртта за него щеше да бъде далеч по-предпочитана от процеса на изтръгване на информация в Китай, който го очакваше. Освен това при тези обстоятелства негов дълг беше да се самоубие. Всеки друг на негово място щеше да го направи, като знае, че щом нещата са стигнали до такъв критичен момент, той е свършен.
Но Уилър бе изпреварил мисълта ни.
— Наблюдението ти ще бъде много по-строго, разбира се. Не можем да те оставим да увиснеш на тирантите си.
— Свободен ли съм да си вървя? — попитах аз.
Уилър ме погледна замислено.
— Ти? — Той поклати глава. — Не мисля, че моите приятели ще се заинтересуват от теб. Излязъл си от играта твърде отдавна, за да знаеш нещо за последните етапи от развитието на британското разузнаване. Един южноафрикански мързеливец няма никаква стойност. — Той полуизвърна глава и каза през рамо: — Ти какво мислиш?