Моторницата мина отново на половин метър разстояние, разлюля силно лодката, за която се държах, и предизвика неудържим изблик на ярост отгоре.
— Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш бе? — изкрещя мъжът и аз си го представих като разлютен, оплешивял полковник от запаса.
Жена му каза:
— Ти вдигаш повече шум от всички наоколо. Връщай се в леглото!
Чуха се стъпки от боси крака, които скоро отзвучаха.
— Добре, но какъв ще бъде този сън след всичко това? — измърмори той. — Утре ще говоря с управителя. Как може да се вдига такъв шум през нощта?
Усмихнах се на себе си и поплувах надолу, докато се реша да изляза на брега. Дотътрих се до мястото, което бях определил за срещата, и се надявах, че Алисън е успяла да доплува и ме чака. Алисън ме тревожеше поради ред причини. В Ирландия тя се съмняваше в мен и беше склонна да мисли, че съм ги издал на «Бегълците». Но сега аз се съмнявах в нея.
Ако това, което беше казал Уилър, е вярно — че Макинтош е изплюл камъчето, — то аз бях загазил до шия, защото Макинтош не би направил такова нещо незабелязано. Но защо трябваше да вярвам на Уилър? Какви подбуди имаше той, за да ми каже истината! В такъв случай оставаше само още един човек, който можеше да е издал тайната — Алисън!
Това, което внезапно разколеба извода ми, беше последният епизод на «Артина». Ако Алисън го беше направила, защо тогава ме освободи? Защо стреля с пистолета си и рани един, уби друг и измъкна Станард в най-критичния момент? Нямаше никаква логика. Но все пак реших да държа под око мисис Алисън Смит за в бъдеще, в случай че не беше попаднала на моторницата.
II
Тя пристигна петнадесет минути след мен. Беше толкова изтощена, че не можеше да излезе от водата. Пренесох я и й помогнах да се съвземе. Първите й думи бяха:
— Тази проклета лодка. Едва не ме уби. Два пъти мина над мен.
— Видяха ли те?
Тя бавно поклати глава.
— Не мисля.
— За малко да ме хванат. Какво стана с нашата лодка?
— Видях, че един мъж намери куката, и разбрах, че ще загазиш. Покатерих се по въжето на котвата и пуснах лодката да отплава.
— Добре, че си го направила. Много те бива с това пищовче.
— Шест ярда — не повече. Всеки би го направил.
— Но точно ти беше там.
Тя се огледа.
— По-добре да тръгваме нанякъде. Тук ще ни открият.
Аз поклатих глава.
— Тук сме на сигурно място. Това пристанище има толкова заливчета и пристани, че Уилър и момчетата ще трябва доста да пообикалят. Но ти си права — по-добре да мръднем. Има много път до хотела, а искам да стигнем там преди зазоряване. Как се чувстваш?
— Добре съм. Можем да тръгваме.
Изчислих, че ще ни трябва цял час, докато стигнем хотела. Вървяхме, без да говорим. Не знам за какво мислеше Алисън, но аз се чудех каква, по дяволите, да бъде следващата стъпка. Най-накрая казах:
— Е, тук се провалих. Беше ми наредено да върна Слейд или да го убия. Не направих нито едното, нито другото.
— Не мога да разбера какъв избор имаше.
— Да, имах. Можех да убия Слейд на яхтата, но се опитах да го измъкна.
— Не е лесно да убиеш спящ човек — каза тя и потрепери. — Не е лесно да убиеш когото и да било.
Погледнах я косо и се замислих за нея. Въпреки всичките си умения беше запазила нещо у себе си.
— Колко души си убила през живота си?
— Един — отговори тя и гласът й пресекна. — Та… зи нощ. — Тя неудържимо затрепери.
Обвих ръката си плътно около нея.
— Няма нищо, успокой се. Наистина е ужасно, но с времето ще отмине. Сигурен съм в това.
Проклинах Макинтош за това, което беше причинил на дъщеря си. Той беше направил от нея професионалист и очакваше да реагира като такъв — като старо, вярно куче. За да отвлека вниманието й от случката, казах:
— Ще трябва да напуснем хотела.
— Разбира се, но къде ще отидем?
— Да пукна, ако знам. Всичко зависи от размера на щетите, които сме причинили на яхтата на Уилър. Ако си тръгнат, всичко се проваля.
— А ако останат?
— Имаме още един шанс.
— Няма да можем да се качим отново на борда. Няма да стане втори път.
— Знам. Ще трябва да измислим нещо друго. — Унило се умълчахме, докато вървяхме към хотела. И двамата бяхме мокри, а през нощта беше студено. Бяхме и много уморени, и нито едно от тези състояния не ни помогна да мислим по-трезво.
Слънцето изгряваше, когато влязохме във «Флориана». По улиците имаше малко хора. От дългата разходка дрехите ни бяха изсъхнали и не привличахме ненужно внимание. Минахме покрай някакви мъже в работни комбинезони и с дълги стълби, които украсяваха улиците със знамена и цветя.