— Ето това беше — промълвих аз замислено.
Алисън се надвеси над мен.
— Можеш ли да вървиш?
— Не знам, но ще опитам.
Тя ме прихвана от лявата ми страна.
— Кървиш като заклано прасе. Трябва да отидем в болница.
Аз кимнах.
— Добре. Сега вече няма значение. Свършихме си работата. Дори ако Слейд и Уилър успеят да се измъкнат, ще им бъде трудничко да се оправят с полицията. Ще ме разпитват за причините, поради които съм подпалил «Артина», и аз ще им кажа истината. Знам, че ще ме изслушат много внимателно. Тук не е ежедневие да бъдат взривявани милионерски яхти просто така за нищо и думата ми ще бъде чута. Дали ще ми повярват, е друг въпрос, но реномето на Уилър ще бъде очернено и дълго време няма да се отърве от любопитни и съмнителни погледи. Колкото до Слейд, ние заедно избягахме от затвора и фактът, че аз съм в Малта, автоматически ще го вкара отново в затвора. Островът е малък и за непознатите няма да е лесно да си намерят скривалище.
А с мен не знаех какво ще се случи. Алисън можеше да даде показания на закрито заседание относно моето участие в акцията, но ако Макинтош беше мъртъв, не знам доколко щяха да обърнат внимание на думите й. Имаше голяма вероятност да прекарам остатъка от живота си в строго охраняемия затвор «Дърам», но точно в този момент не ми пукаше въобще.
Бях се облегнал почти с цялата си тежест върху Алисън, която ми помагаше да вървя, и се клатушках като пиян моряк. Не бяхме изминали много, когато се спрях и се втренчих в мъжа, който ни чакаше. Поразително приличаше на онова упорито младо ченге, сержант Джървис, който така ме ненавиждаше, защото бях откраднал някакви си диаманти и не бях благоволил да му кажа къде са.
Обърнах главата си и погледнах в другата посока. Там видях Брънскил и зад него Форбс, които самоуверено крачеха към нас.
— Картинката съвсем се запълни — казах аз и се обърнах към Брънскил.
Той стоеше пред мен и безизразно ме оглеждаше, без да пропусне бандажа на дясната ми ръка. Хвърли поглед към Алисън и кимна към пристанището, където догаряше «Артина».
— Ти ли го направи?
— Аз ли? — поклатих глава аз. — Трябва да се е подпалила от фойерверките.
Той се усмихна безрадостно.
— Трябва да ви предупредя, че всичко, което кажете, може да се използува като доказателство срещу вас. — Той погледна Алисън. — Същото се отнася и за вас.
— Мисля, че Малта не спада към вашата юрисдикция — хладно отвърна тя.
— Не се безпокойте за това. Имам цял взвод местни полицаи на разположение. — Той се обърна към мен.
— И хиляда живота да имахте, всичките щяхте да ги прекарате на топло. Този път така здраво ще те притиснем, че ще се наложи да построят отделен затвор само за теб.
Представях си как мислено прави списък на провиненията ми — палеж, убийство, нанасяне на тежка телесна повреда, носене на оръжие и дори по-лошо — използването му, причиняване на пожар като средство за разправа.
Нямаше да се учудя, ако добавеше пиратство и подпалване на огън на кралски кораб. Последните две все още са провинения от първостепенна важност.
— Какво, по дяволите, си мислехте, че правите? — В гласа му имаше негодувание.
Олюлях се на краката си и промълвих:
— Ще ви кажа, след като ме прегледа лекар.
Той ме задържа, докато падах.
II
Събудих се в затворническата болница. Отново се намирах между дебелите стени, които в Малта бяха по-здрави от всички други в света. Сложиха ме в самостоятелна килия и изводът ми беше, че местните ченгета не искат да поемат риска обикновените малтийски престъпници да изпитват лошото влияние на един такъв опасен тип като мен. Но в крайна сметка се оказа, че не съм прав.
Един не особено разговорлив лекар оперира рамото ми с местна упойка, след което зачаках появяването на Брънскил и неизбежните му въпроси. Чудех се какви правдоподобни лъжи да му наговоря. Има някои сфери от дейността на Министерството на вътрешните работи, които едно обикновено ченге не е желателно да знае.
Но не Брънскил, а някакъв непознат влезе в стаята. Беше слаб, на средна възраст и със спокойно гладко лице. Представи се като Армитидж и ми показа документите си с цел да ме впечатли. Прочетох и едно препоръчително писмо от министър-председателя, а останалото изобщо не погледнах.
Той придърпа един стол до леглото и седна.
— Е, мистър Станард, как сте?
— След като знаете името ми, значи сте наясно горе-долу за какво беше цялата работа. Макинтош ли ви изпрати?
— Страхувам се, че не — каза той със съжаление. — Макинтош е мъртъв.