И той влезе в хижата. Дейли обърна етикета. От другата му страна с по-дребни букви бе написано:
„Поставете капана на открито. Прикрепете го посредством връв към най-близкото дърво. При натискане на бутон 1 капанът се включва. След пет секунди натиснете бутон 2, който активира капана. Не трябва да правите нищо повече, докато не се осъществи хващането. Тогава чрез бутон 3 изключете капана. Отворете капака и приберете плячката.
ВНИМАНИЕ! Капанът се отваря само при вземане на плячката. За хващането на дивеч не трябва да се отваря капака. Този модел действа на принципа на осмотичното всмукване и плячката се озовава директно вътре в капана.“
— Какво ли не измислят хората — възхити се Дейли.
— Хайде на закуска! — провикна се Търстън.
— Преди това ела да ми помогнеш да инсталираме тая чудесия.
Търстън излезе, надянал модерни шорти и ярка тениска. Загледа се със съмнение в капана.
— Наистина ли мислиш да задействаш това?
— Разбира се! Може да се хване някоя лисица…
— И какво ще я правим?
— Ще я пуснем, разбира се — отговори Дейли без да се замисля. — Номерът е да я хванем. Ела да го вдигнем!
Капанът се оказа невероятно тежък. Преместиха го на петдесетина метра от хижата и го вързаха за едно младо борче. Дейли натисна първия бутон и капанът леко засия. Търстън отскочи уплашен.
След пет секунди Дейли натисна и втория бутон.
От листата продължаваше да капе, по върховете на дърветата се гонеха белки, тревата леко шумеше. Капанът спокойно си стоеше до борчето, леко светейки.
— Хайде бе! — не издържа Търстън. — Яйцата сигурно са изстинали.
Дейли неохотно го последва. На прага се обърна. Капанът си стоеше притаен и чакаше…
Семиш, къде си? Трябваш ми спешно! Звучи невероятно, но моят планетоид се разпада пред очите ми! Ти си ми стар приятел, Семиш, познаваме се от детинство, беше шафер на сватбата ми и си приятел на прекрасната Фрегла. Разчитам на теб толкова, колкото и на самия себе си. Идвай по-бързо!
Вече ти телепортирах началото на тази история. Земляните приеха моя капан като такъв и толкоз. Незабавно го пуснаха в действие, без дори да се замислят за евентуалните последици. Точно на това разчитах. Невероятното любопитство на тази раса е известно навсякъде.
По това време жена ми си пълзеше из планетоида и украсяваше новото ни жилище. Радваше се на промяната след живота в града. Всичко вървеше добре…
Докато закусваха, Търстън педантично изложи своята теория за това, че капанът не би могъл да функционира без отвор, през който да влезе дивечът. Дейли възрази, като се позова на принципа на осмотичното всмукване. Търстън упорито твърдеше, че такова няма. След това измиха посудата и се отправиха към капана.
— Гледай! — извика Дейли.
Вътре имаше някакво животно с размерите на заек, но цветът на козината му беше яркозелен. Очите на създанието висяха на края на дълги стъбла. То свирепо тракаше с щипките си, подобно на омар.
— Край! Стига! Никакъв ром преди обяд — заяви Търстън и добави нерешително: — Брои се от утре. Я ми дай манерката!
Дейли му я подаде и той отпи няколко забележителни глътки. После отново погледна към съществото в капана и потрепери.
— Ами ако това е някакъв нов вид? — дълбокомислено изрече Дейли.
— Нов вид кошмар! Хайде да мръднем към Лейк Плесид и да забравим за всичко това, а?
— Да не си се побъркал? През живота си не съм виждал подобно нещо, даже в книгите по зоология го няма. Нов вид! Къде ще го затворим?
— Да го затворим?
— А как иначе? Не можем да го оставим в капана. Ще се наложи да сглобим клетка и да разберем с какво се храни.
Търстън изгуби обичайното си безгрижие.
— Слушай, Ед, стари приятелю, не държа да карам отпуската си в компанията на това страшилище. Ами ако се окаже отровно? Пък и сигурно смърди ужасно…
Той помириса въздуха и продължи:
— Освен това капанът е противоестествен, някак си… нечовешки!
Дейли се усмихна.
— Обзалагам се, че са говорили същите глупости за първия автомобил на Форд и лампата на Едисон. Този капан просто е още едно блестящо достижение на американския технически прогрес!
— И аз съм привърженик на прогреса! — избухна Търстън. — Само че не точно от този тип! Не може ли просто…
Той погледна към приятеля си и спря. Дейли имаше такава физиономия, каквато сигурно и Кортес е имал, когато е видял Тихия океан от върха на планината.
— Да, да — замислено каза Дейли след продължителна пауза. — Така и ще стане.
— Кое?
— После ще ти кажа. Сега ми помогни да сглобим една клетка и да включим капана отново.