Артуро Перес-Реверте
Капитан Алатристе
(книга 1 от " Приключенията на капитан Алатристе")
На дядовците и бабите ми
Себастиан, Амелия, Пепе и Кала:
За живота, книгите и паметта.
I.
Кръчмата „Дел Турко“
Не беше нито най-честният, нито най-благочестивият, но беше смел мъж. Казваше се Диего Алатристе-и-Тенорио и се беше сражавал в старите легиони1 по време на войните във Фландрия. Когато се запознах с него, едва свързваше двата края в Мадрид, предлагайки услугите си срещу мизерно заплащане за не особено бляскави начинания. Често се налагаше да прояви способностите си на опитен фехтувач за сметка на други, които нямаха ловкостта или храбростта да изплатят собствените си неуредени сметки. Знаете как е: тук някой съпруг-рогоносец, там дело или съмнително наследство, дългове от хазарт, покрити наполовина и други такива. Сега е лесно да се критикува, но по онова време столицата на Испания бе място, където човек трябваше да изкарва прехраната си както падне, на някой ъгъл, между проблясъците на стоманени остриета. В тези неща Диего Алатристе беше в стихията си. Умееше майсторски да кръстосва шпагата, а още по-изкусно боравеше — тайно, с лявата ръка — с тънката и дълга кама, наричана от някои бискайска, с която професионалните побойници често си помагаха. Със стомана добре, с бискайска още по-добре, се казваше тогава. Противникът беше зает да нанася и парира удари в изискан стил и изведнъж нещо го изненадваше отдолу, в корема — кратко бодване, като светкавица. Дори не му оставаше време да поиска да се изповяда. Да. Вече казах на ваши милости, сурови години бяха.
Така че капитан Алатристе живееше от шпагата си. Доколкото знам, това „капитан“ беше по-скоро прозвище, отколкото действителен чин. Прякорът бе отдавнашен: от времето, когато, подвизавайки се като бранник в кралската войска, една нощ, заедно с още двадесет и деветима другари и един истински капитан, трябвало да прекоси някаква заледена река. Представете си само — за Испания и прочее възторзи, шпаги между зъбите и по ризи! Трябвало да се слеят със снега, за да изненадат някакъв холандски отряд. Холандците били врагът тогава, защото искали да се обявят за независими и занапред да нямат нищо общо с нас. Накрая го постигнали, ала междувременно ние добре сме ги попритиснали. Но да се върнем на капитана. Идеята била да се задържат на брега на реката, на дигата или на каквото там било до зазоряване, когато войските на нашия господар, краля, трябвало да се хвърлят в бой и да се присъединят към тях. Накратко — еретиците били изклани, както си му е редът, без да успеят да гъкнат. Спели като пънове и точно тогава нашите излезли от водите с желание да се посгреят, и се отърсили от студа, пращайки еретици в ада или там, където отиват проклетите лютерани. Лошото било, че сетне се развиделило и настъпил денят, а друга испанска атака не последвала. Разправяха после, че тези неща били свързани с ревността между полеви командири и генерали. Със сигурност обаче тридесет и двамата останали там, захвърлени на произвола на съдбата, сред ругатни и проклятия — ще разплачем и вашите майки, кълнем се да го сторим — обкръжени от холандци, готови да мъстят за сечта над другарите си. Били по-изгубени от Непобедимата Армада на добрия крал Фелипе Втори. Бил дълъг и много тежък ден. И за да си създадете, ваши милости, известна представа, ще спомена, че само двама испанци успели да се върнат на онзи бряг, когато паднала нощта. Диего Алатристе бил единият и тъй като през целия ден командвал войниците — на истинския капитан му уредили пътуване до отвъдното при първата схватка с две педи желязо, излезли през гърба му, — му останало прозвището, макар никога да не е получавал такъв чин. Капитан за един ден, на войска, осъдена на смърт, отишла по дяволите, продавайки скъпо кожата си, човек по човек, с реката зад гърба и псувни на добър кастилски. Неща, обичайни за въртопа на войната. Неща, обичайни за Испания.
Е, баща ми пък бил другият войник, който се върнал през онази нощ. Казваше се Лопе Балбоа, беше от Гипускоа2 и също беше смел мъж. Казват, че двамата с Диего Алатристе били добри приятели, почти като братя; и трябва да е истина, защото после, когато баща ми бил смъртно ранен с изстрел от аркебуз на едно укрепление в Юлих, Алатристе му се заклел да се погрижи за мен, когато поотрасна. Сетне баща ми издъхнал — затова и Диего Веласкес3 не го изрисува по-късно в картината си за предаването на Бреда4, както стори със своя приятел и съименник Алатристе, който си е там, зад коня. Заради това обещание, малко преди да навърша тринадесет години, майка ми сложи риза, панталони, броеница и комат хляб в един вързоп и ме изпрати при капитана, като се възползва от пътуването на един неин братовчед до Мадрид. Така започна службата ми — като нещо средно между прислужник и паж при приятеля на баща ми.
3
Диего Родригес де Силва-и-Веласкес (1599–1660 г.) — най-забележителният представител на испанския барок в живописта. Роден в Севиля, в семейство на дребен благородник, чиракувал в ателието на Франсиско Пачеко — художник-маниерист и автор на прочутия трактат „Изкуството на живописта“. През 1635 г. Веласкес е провъзгласен официално за придворен художник на крал Филип IV. — Б.р.
4
Картината на Веласкес, на която е представено предаването на ключовете на Бреда, е известна под името „Копията“ (преди 1635 г., Прадо, Мадрид). — Б.р.