— Липсват по десет златни монети — каза капитанът. — За всеки.
Тонът на другия стана строг:
— Човекът, който ще ви чака утре през нощта, ще ви даде останалото в замяна на документите, носени от пътниците.
— А ако нещо се обърка?
Очите на едрия маскиран мъж, наречен от придружителя си „превъзходителство“, сякаш пронизваха капитана през отворите на маската.
— За предпочитане е нищо да не се обърква — това е в общ интерес — рече той.
Гласът му прозвуча заканително. Очевидно беше свикнал да произнася заплахи. Явно беше от хората, на които им се налага да ги повтарят, ако изобщо се наложеше да стигнат до заплахи. Въпреки това Алатристе засука с два пръста мустака си и издържа погледа на другия, смръщен, стъпил здраво на земята, решен да не допуска да бъде впечатлен нито от „превъзходителства“, нито от величия. Не обичаше да му плащат на части, а още по-малко пък да слуша поучения посред нощ, на светлината на фенер, от двамина непознати, скрити зад маски, които отгоре на всичко не си плащаха в брой. Но белязаният му от шарка спътник, не толкова деликатен, изглежда се интересуваше от други въпроси:
— Какво ще стане с кесиите на двете птиченца? — чу го да пита. — И тях ли трябва да предадем?
Италианец, отгатна капитанът, щом чу акцента му. Говореше бавно и глухо, някак поверително, но сподавено — тонът му дразнеше и тревожеше. Като че ли някой бе изгорил гласните му струни с чист спирт. Думите му звучаха привидно почтително, но в тях се долавяше някаква фалшива нотка. Някаква наглост, прикрита, но не по-малко обезпокоителна. Гледаше маскираните мъже с усмивка, едновременно учтива и зловеща, а зъбите му проблясваха под добре оформените мустаци. Не беше трудно да си го представи човек как разпорва с ножа дрехата на някой „клиент“ ведно с плътта под нея — все със същата гримаса. Тази усмивка дотолкова преливаше от любезност, че от нея те побиваха ледени тръпки.
— Не е необходимо — отвърна този с кръглата глава, след кратка полугласна консултация с другия маскиран, който явно се съгласи. — Можете да задържите кесиите, ако желаете. Като допълнително възнаграждение.
Италианецът засвирука през зъби някаква мелодийка, наподобяваща чакона19. Повтори я няколко пъти, докато гледаше крадешком капитана:
— Мисля, че тази работа ще ми хареса.
Усмивката беше изчезнала от устните, за да се подслони в очите му, които просветнаха опасно. Това беше първият път, когато Алатристе видя усмивката на Гуалтерио Малатеста. Що се отнася до тази прелюдия към дългата и злополучна поредица от подобни срещи, по-късно капитанът разказваше как в онзи миг си помислил, че ако някой му се усмихне така в пуста уличка, нямало да го чака да повтори, за да посегне към оръжието и да го извади светкавично. Изпречи ли се подобен човек на пътя ти, налага се да го изпревариш, преди да те е изпреварил той, и то непоправимо. Представете си, ваши милости, една подла и опасна змия, за която никога не знаеш на чия страна е, докато накрая не установиш, че се грижи единствено за себе си. Коварен, изплъзващ се, пълен с изненади, мрачен бандит, от онези хора, пред които трябва никога да не сваляш гарда и да не забравяш, че си струва да им нанесеш един добър удар, просто за всеки случай, преди да са промушили теб.
Снажният маскиран мъж не беше от разговорливите. Той продължаваше да мълчи, докато слушаше внимателно как кръглоглавият обясняваше на Диего Алатристе и на италианеца последните подробности по задачата. Кимна няколко пъти с глава в израз на одобрение към чутото. Сетне се обърна и тръгна към вратата.
— Не искам много кръв — настоя той за последен път от прага.
По предишни признаци, и най-вече по почтителния поклон, който му отмери другият маскиран, капитанът заключи, че току-що излезлият мъж е твърде високопоставен. Още разсъждаваше върху това, когато кръглоглавият подпря ръка на масата и се вгледа крайно настойчиво в двамината наемни фехтувачи през прорезите на маската си. В погледа му се забелязваше някакъв нов, обезпокоителен пламък, сякаш не всичко беше казано. В стаята, изпълнена със сенки, настъпи неловко мълчание. Алатристе и италианецът се спогледаха крадешком, питайки се безмълвно какво ли още им предстои да научат. Застанал неподвижно срещу тях, маскираният мъж изглежда изчакваше нещо или някого.