Отговорът дойде след малко. Един гоблен, скрит в мрака на стаята, между лавиците с книги, се раздвижи и зад него се откри тайна врата в стената. Вратата се отвори и в рамката й се очерта тъмна и зловеща фигура, която някой по-плах човек от Диего Алатристе би взел за привидение. Новодошлият пристъпи напред и светлината на фенера върху масата озари лицето му, подчертавайки хлътналите, гладко избръснати страни, над които блестяха трескаво очи, увенчани с гъсти вежди. Мъжът беше облечен в черно-бялото расо на доминиканците. Не носеше маска, а беше с открито лице: слабо и аскетично, на което искрящите очи придаваха суров и фанатичен израз. Трябва да беше около петдесет и няколко годишен. Сивата коса беше къса, подстригана равно над слепоочията, темето беше избръснато. Ръцете, които извади от ръкавите на расото при влизането си в стаята, бяха сухи и мършави, като на мъртвец. Имаха вид на вкочанени от смъртта.
Маскираният с кръглата глава се обърна към монаха крайно почтително:
— Чухте ли всичко, ваше преподобие?
Доминиканецът кимна сухо, леко, без да откъсва поглед от Алатристе и италианеца, сякаш ги преценяваше. После се обърна към мъжа с маската и направи жест, който бе сякаш знак или заповед, та последният отново заговори на двамината наемници.
— Господинът, който току-що си тръгна — каза той — е достоен за нашето уважение и почит. Но той не е единственият, който решава тук, затова ще е уместно да уточним допълнително някои неща.
Маскираният замълча и погледна бързо монаха, сякаш в очакване на одобрението му, преди да продължи, ала другият остана безучастен.
— Поради причини, свързани с най-висши политически интереси — добави той тогава, — и въпреки казаното от господина, тръгнал си преди малко, двамата англичани трябва да бъдат обезвредени… — той помълча, сякаш търсеше подходящите думи — по-трайно — хвърли пак бърз поглед към монаха. — Или окончателно.
— Ваша милост иска да каже… — започна Диего Алатристе, който предпочиташе ясните работи.
Доминиканецът, който бе слушал мълчаливо и изглежда губеше търпение, го прекъсна, повдигайки костеливата си ръка.
— Иска да каже, че двамата еретици трябва да умрат.
— И двамата?
— И двамата.
Италианецът до Алатристе отново заподсвирква същата мелодийка. Тирури-та-та. Усмихваше се, отчасти заинтригуван, отчасти развеселен. Слисан, капитанът погледна към парите на масата. Сетне се замисли за миг и сви рамене.
— Все едно — рече той. — Моят другар също не изглежда особено притеснен от промяната в плановете.
— Тя дори ме радва — отбеляза италианецът, все още усмихнат.
— Освен това улеснява нещата — продължи невъзмутимо Алатристе. — Нощно време е далеч по-сложно да раниш един или двама мъже, отколкото да ги очистиш.
— Изкуството на простотата — намеси се другият.
Сега капитанът гледаше мъжа с маската.
— Само едно нещо ме безпокои — рече Алатристе. — Господинът, който си тръгна преди малко, изглеждаше високопоставена личност, а той каза, че не желае да убиваме никого… Не зная какво мисли партньорът ми, но аз не бих искал да се спречквам с човека, когото вие нарекохте „превъзходителство“, който и да е той, само за да угодя на ваши милости.
— Може да има и повече пари — натърти маскираният след известно колебание.
— Добре би било да се уточни колко.
— Още десет златни къса от по четвърт. С десетте, които предстои да вземете и тези пет, стават общо по двадесет и пет дублона на човек. Плюс кесиите на господата Томас и Джон Смит.
— Това ме задоволява напълно — каза италианецът.
Очевидно му беше все едно — ранени, убити или мариновани в сос. От своя страна Алатристе отново размисли за миг и после поклати отрицателно глава. Това бяха много дублони, за да се види сметката на някакви си незнайни чужденци. Точно това й беше лошото на тази странна работа: прекалено добре платена, за да не предизвика безпокойство. Инстинктът му на стар войник надушваше опасност.
— Въпросът не е в парите.
— Има предостатъчно шпаги в Мадрид — намекна ядосано човекът с маската; а капитанът не разбра дали имаше предвид намирането на негов заместник или на човек, който да го очисти, ако той се откажеше от новата договорка. Възможната заплаха не му се понрави. Засука по навик мустак с дясната си ръка, докато лявата се отпускаше бавно към кръглата дръжка на шпагата. Движението му не остана незабелязано.