В този момент монахът се обърна към Алатристе. Лицето му на фанатик и аскет се бе вкаменило, очите, потънали в кухините си, пронизваха като стрели.
— Аз съм — заяви той сухо — брат Емилио Боканегра, председател на Светия Съд на Инквизицията.
При изричането на тези думи сякаш леден вятър прекоси от край до край стаята. Веднага след това, със същия тон, монахът уточни пред Диего Алатристе и италианеца, лаконично и твърдо, че той не се нуждае нито от маски, нито да крие самоличността си, нито да идва при тях като крадец в нощта, защото могъществото, което Господ е положил в ръцете му, е достатъчно, за да унищожи за миг, който и да било враг на Светата Майка Църквата и на Негово Католическо Величество краля на двете Испании. Щом изрече това, докато събеседниците му преглъщаха мъчително слюнката си, той помълча, за да провери ефекта от думите си и продължи със същия заплашителен тон:
— Вие сте продажни и греховни люде, както шпагите, така и съвестта ви са опетнени с кръв. Но пътищата на Всемогъщия са неведоми и Той нерядко избира странни оръдия.
Странните оръдия размениха един тревожен поглед, докато монахът продължи речта си. Тази нощ, рече той, ви поверявам задача, която е вдъхновена свише. Ще я изпълните безпрекословно, защото така служите на Светото Правосъдие. Ако откажете, ако се опитате да се измъкнете от този товар, Божият гняв ще се стовари върху ви, чрез дългата и страховита ръка на Светата Инквизиция. Бог забавя, но не забравя.
Като каза това, доминиканецът потъна в мълчание, което никой не се осмели да наруши. Дори италианецът сякаш бе забравил мелодийката си, което значеше много. В Испания по онова време да застанеш на пътя на могъщата Инквизиция означаваше да се изправиш срещу ред ужаси, които често включваха затвор, мъчения, клада и смърт. Дори най-коравите мъже трепереха само при споменаване на Светата Служба; а от своя страна Диего Алатристе, както и цял Мадрид, познаваха добре славата на безупречния брат Емилио Боканегра, председател на Съвета на Шестимата Съдии, чието влияние достигаше до Великия Инквизитор и дори до частните апартаменти на кралския дворец. Само преди седмица отец Боканегра беше убедил Правосъдието да изгори на Пласа Майор четирима млади слуги на граф Монтеприето, които се обвиниха един друг в содомия, когато бяха изтезавани на колелото. Що се отнася до графа, възрастен, меланхоличен и неженен, титлата му на испански гранд го бе спасила на косъм от същата участ. Кралят се задоволи да подпише декрет, с който конфискуваше имуществото му и го изпращаше на заточение в Италия. Безмилостният отец Боканегра беше водил лично целия процес и тази победа само утвърди вдъхващото му страх могъщество в двора. Дори граф Оливарес, фаворит на краля, се стараеше да бъде в добри отношения с жестокия доминиканец.
Нямаше мърдане. С прикрита въздишка капитан Алатристе призна пред себе си, че двамата англичани, които и да бяха те, въпреки добрите намерения на снажния маскиран мъж, бяха безнадеждно обречени. Бяха се изпречили на пътя на Църквата, а да спориш с нея бе не само безполезно, но и опасно.
— Какво трябва да се направи? — попита той най-сетне, примирен с неизбежното.
— Да ги убиете без жалост — отвърна брат Емилио мигновено, а погледът му пламна с фанатичен огън.
— Без да знаем кои са?
— Вече ви казахме кои са — отбеляза маскираният с кръглата глава. — Мистър Томас Смит и мистър Джон Смит. Английски пътешественици.
— И нечестивци, принадлежащи на англиканската църква — вметна монахът със стържещ от ярост глас. — Не ви засяга кои са. Достатъчно е, че произхождат от страна на еретици, от коварен народ, пагубен за Испания и за католическата религия. Упражнявайки върху тях Божията справедливост, ще извършите безценна услуга на Всемогъщия и на Короната.
Щом каза това, монахът извади друга кесия с двадесет златни монети и я хвърли презрително на масата.
— Вече ви е ясно — добави той, — че за разлика от земното, небесното правосъдие си плаща предварително, макар да умее да изчаква, когато събира дължимото — той гледаше капитана и италианеца вторачено, сякаш запаметяваше лицата им. — Никой не успява да избяга от взора на Църквата, а Бог знае много добре къде да търси длъжниците си.
Диего Алатристе кимна в знак на съгласие. Беше смел мъж, но жестът имаше за цел да прикрие потръпването му. Светлината на фенера придаваше на чертите на монаха нещо дяволско, а заплахата в думите му стигаше, за да разстрои духа и на най-големия храбрец. Италианецът, застанал до капитана, беше пребледнял, забравил да се усмихва и да подсвирква. Дори маскираният мъж с кръглата глава не се осмеляваше да отвори уста.