III.
Една малка дама
Навярно защото истинската родина на човек е неговото детство, въпреки изминалото време, винаги си спомням с носталгия кръчмата „Дел Турко“. Не съществуват вече нито онова място, нито капитан Алатристе, отминали са и онези размирни години. Но по времето на нашия Фелипе, четвъртия поред, кръчмата беше една от четиристотинте, в които можеха да утолят жаждата си седемстотинте хиляди жители на Мадрид — падаше ни се по една кръчма на всеки сто седемдесет и пет души, — без да броим публичните домове, комарджийниците и другите заведения със свободен и съмнителен морал, които в онази парадоксална, единствена и неповторима Испания, бяха толкова посещавани, колкото и църквите, при това доста често от едни и същи лица.
„Дел Турко“ в действителност беше една от гостилниците, в които, както се казваше тогава, можеш да ядеш, да пиеш и да се веселиш. Намираше се на ъгъла на улиците „Толедо“ и „Аркабуз“, на петстотин крачки от Пласа Майор. Двете стаи, в които живеехме с Диего Алатристе, се намираха над нея; и в известен смисъл онзи коптор ни служеше за дневна. Капитанът обичаше да слезе, да седне там и да убива времето, когато нямаше нищо по-добро за правене, а то така си беше в повечето случаи. Въпреки миризмата на фританга20, дима от кухнята, мръсотията на пода и по масите, плъховете, които притичваха, подгонени от котката, или се впускаха в лов за трохи, мястото притежаваше някакъв уют. Беше и забавно, защото го посещаваха и пътници от пощенските коли, правници, писари, министри, цветарки и дребни търговци от съседните площади „Провиденсия“ и „Себада“, както и стари войници, привлечени от близостта на главните улици на града и „Сан Фелипе ел Реал“ — мястото, където ставаше главният обмен на градски клюки. Без да пренебрегваме красотата — леко повехнала, но все още пищна, — и старата слава на гостилничарката, вината — от Валдеморо, мискет, или особено уханното от Сан Мартин де Валдеиглесиас, както и крайно изгодното обстоятелство, че заведението имаше резервен изход, откъдето се излизаше през един заден двор на друга улица — много полезен път за бягство от полицейски агенти, съдебни пристави, кредитори, поети, приятели, търсещи заем, и други неприятни и неподходящи хора. Масата, която Каридад ла Лебрихана пазеше за Диего Алатристе, беше близо до вратата, удобна и слънчева. Сегиз-тогиз съдържателката му сервираше заедно с виното и парче месо или пръжки сланина от кухнята. От младостта си, за която никога не отваряше и дума, капитанът пазеше някакво увлечение към четенето и нерядко човек можеше да го види седнал на масата, сам, окачил шпагата и шапката на гвоздея на стената, да чете мненията за премиерата на последната пиеса на Лопе — той беше неговият любим автор, — в прочутите „коралес“21 на „Принсипе“ или „Крус“, или пък някои от вестниците и подлистниците със сатирични, анонимни стихотворения, които се разнасяха из двора в ония години — едновременно великолепни, упадъчни, зловещи и гениални, те правеха на пух и прах кралските любимци, монархията и изобщо всички наред. Алатристе разпознаваше в много от тях разобличаващото остроумие и пословичната злъчна хапливост на своя приятел, непреклонният мърморко и именит поет дон Франсиско де Кеведо:
И други прелести от този род. Предполагам, че горката ми овдовяла майчица в баското си село не би се чувствала особено спокойна, ако знаеше в какви странни компании ме въвежда службата ми като паж на капитана. Но колкото до мен, юношата Иниго Балбоа, на моите тринадесет години всичко това ми изглеждаше като смайващ спектакъл и неповторима школа на живота. Вече споменах преди известно време, че както дон Франсиско, така и бакалавърът Калсас, Хуан Викуня, преподобният Перес, аптекарят Фадрике и други приятели на капитана посещаваха често кръчмата и подхващаха дълги спорове за политика, театър, поезия или жени, без да забравят да следят отблизо хода на многото войни, които бе водила или водеше нашата окаяна Испания, все още могъща и вдъхваща страх навън, но докосната от смъртта в сърцето си. Хуан Викуня, стар кавалерийски сержант от Естремадура, осакатен в битката при Нюпорт, бе беше голям майстор да възстановява сцените от бойните полета на касата, като си служеше с парчета хляб, прибори и кани с вино — тази работа много му се удаваше и той се представяше като голям стратег. Войните всъщност бяха станали отново действителност, защото по времето на случката с маскираните и англичаните вече от две-три години, доколкото си спомням, се беше възобновила враждата с Фландрия. Тогава бе изтекло примирието на дванадесетте23, което покойният и миролюбив крал Фелипе Трети, баща на нашия млад монарх, беше подписал с холандците. Това дълго примирие бе именно причината, принудила толкова войници ветерани да се шляят без работа из испанската империя и останалия свят, увеличавайки броя на перчещите се безделници и самохвалковци, готови да предложат шпагата си за каквато и да било мръсна работа срещу мизерно заплащане; към тези хора се числеше и Диего Алатристе. Но капитанът беше от мълчаливците. Никой никога не го чу да се хвали с делата и раните си, за разлика от толкова други. А когато забиха барабаните на стария му легион, Алатристе, подобно на баща ми и толкова други мъже, побърза да се зачисли отново при предишния си генерал, дон Амбросио Спинола, и да се включи в събитието, познато ни днес като началото на Тридесетгодишната война. И там би се сражавал неотклонно, ако не се бе намесило раняването при Фльор. Във всеки случай, въпреки че войната срещу Холандия и останалата част от Европа беше тема на разговор в онези дни, много рядко чувах капитана да говори за войнишкия си живот. Това ме накара да го уважавам още повече, след като бях свикнал да се сблъсквам със стотици, които плюеха през зъби, разправяха небивалици за Фландрия и прекарваха дните си, говорейки високо и перчейки се с предполагаемите подвизи, докато кръстосваха шпаги на Пуерта дел Сол и на улица „Монтера“ или се перчеха на парадното стълбище на „Сан Фелипе“ с бляскавите си пояси, натъпкани с лъскави дула, гравирани с почетни надписи за делата и показаната смелост, всички до едно по-фалшиви от оловен дублон.
22
Стихотворенията в книгата, с изключение на специално упоменатите, са преведени от Боряна Джанабетска. — Б.р.
23
Примирието на дванадесетте — Това са дванадесет години преди Тридесетгодишната война, започваща от 1609 г., с тях се слага край на войните, продължили четиридесет и две години и се признава победата на Холандия. — Б.пр.