Точно привършвах последния ред, когато капитанът, станал да пийне малко вода от делвата, взе страницата, за да й хвърли един поглед. Застанал прав до мен, той прочете стиховете мълчаливо и после ме гледа дълго време: един от онези погледи, които добре познавах, спокоен и продължителен, толкова красноречив, колкото и всички онези думи, които бях свикнал да чета по устните му, въпреки че никога не ги бе произнасял. Спомням си, че слънцето се опитваше и не успяваше да надникне между покривите на улица „Толедо“. Тъкмо тогава един лъч проникна косо през прозореца и той освети останалите листа на коленете ми и зеленикавите, почти прозрачни очи на капитана, втренчени в мен; той щеше да изсуши още мокрото мастило на стиховете, които Диего Алатристе държеше в ръка. Капитанът не се усмихна, не направи и никакъв друг жест. Върна ми листа, без да каже нищо и отиде на масата си; ала още го виждам как ми отправя оттам един последен и дълъг поглед, преди да се впусне отново в разговор с приятелите си.
Един след друг пристигнаха Фадрике Едноокият и дон Франсиско де Кеведо. Фадрике идваше от аптеката си на Пуерта Серада; беше приготовлявал специални лекарства за клиентите си и гърлото му беше пресъхнало от изпарения, микстури и медицински прахове. Затова още с идването си обърна четвъртинка вино от Валдеморо и започна да обяснява с подробности на преподобния Перес слабителните свойства на кората на индийското орехче. В този момент се появи дон Франсиско де Кеведо, като изтърсваше мръсотията, полепнала по обувките му.
Калта ми е от полза, щом съветва…
С влизането си произнесе тези думи. Беше мрачен. Поспря се до мен, нагласи очилата си, хвърли един поглед към преписваното и повдигна вежди, установил със задоволство, че стиховете не са на Аларкон25 или на Гонгора. После се отдалечи с подскачащото си накуцване — беше силно кривокрак от детинство, но това не му пречеше да бъде гъвкав и ловък фехтувач, — и седна на масата при останалите от компанията. Там грабна най-близката до ръката му чаша.
Каза го на Хуан Викуня. Последният, както споменах, беше бивш сержант от кавалерията, много силен и едър. Бе загубил дясната си ръка при Нюпорт и сега припечелваше от една комарджийница, за която бе получил разрешително. Викуня му подаде чаша вино от Валдеморо и дон Франсиско го обърна на един дъх, макар да предпочиташе бялото вино от Валдеиглесиас.
— Как върви работата с прошението? — заинтересува се Викуня.
Поетът изтри уста с опакото на ръката си. Няколко капки вино бяха паднали върху кръста на Сантяго, избродиран върху черната му дреха под наметалото.
— Смятам — рече той, — че великият Фелипе ще си избърше задника с него.
— И това е чест — отбеляза Калсас.
Дон Франсиско посегна към друга чаша.
— Във всички случаи — той замълча, за да отпие, — честта е за неговия кралски задник. Хартията беше добра, от по половин дукат топа. И изписана с най-добрия ми почерк.
Беше в заядливо настроение. Времената не бяха добри за него — нито за прозата, нито за поезията, нито за финансите му. Само преди няколко седмици Фелипе IV беше отменил своята заповед — първо за затвор и после за изгнание — която бе тегнала върху му, откакто неговият приятел и покровител херцог Де Осуна бе изпаднал в немилост преди две-три години. Най-сетне реабилитиран, дон Франсиско бе успял да се завърне в Мадрид, но беше силно притеснен откъм средства за препитание. А в отговор на прошението, което бе отправил към краля, молейки за предишната си пенсия от четиристотин ескудос, която му се полагаше за службата в Италия, — където бе шпионирал за короната във Венеция, а после му се бе наложило да бяга, след като двама негови другари били екзекутирани, — явно получаваше единствено мълчание. Това го разлютяваше още повече, засилваше мрачното настроение, изостряше изобретателния му ум, и водеше до създаването на нови проблеми.
25
Хуан Руис де Аларкон (1581–1639 г.) — Испански драматург, роден в Мексико. Аларкон завършва образованието си в Испания, работи като адвокат в Севиля. Завършва живота си в Мадрид като служител в кралския съвет за задморските владения на Испания. Написал е около 20 пиеси под явното влияние на Лопе де Вега, най-прочута, от които е „Съмнителната истина“. (Испански театър, библ. „Световна класика“, изд. Народна култура 1972 г., превод Радой Ралин.). — Б.р.