Между нас да си остане: силно се съмнявам, че ако го бе познавала добре, създателката на живота ми щеше да ме изпрати така безгрижно да му служа. Ала предполагам, че званието капитан, макар и недостоверно, придаваше почтително лустро на личността му. Освен това бедната ми майчица не беше добре със здравето и имаше да изхранва още две дъщери. По този начин се отърваваше от едно гърло и ми предоставяше възможността да диря щастието си в двора. Тъй че, без да се главоболи с допълнителни проучвания, тя ме изпрати с братовчеда си заедно с обстойно писмо, написано от свещеника в селото ни, в което припомняше на Диего Алатристе ангажиментите и приятелството му с покойния. Спомням си, че службата ми при него трябва да е започнала скоро след завръщането му от Фландрия, защото една грозна рана на хълбока, получена при Фльор, беше още прясна и му причиняваше силни болки; и аз, току-що пристигнал, свит и плашлив като мишка, го чувах нощем, от моя сламеник, да се разхожда нагоре-надолу, без да може да склопи очи. А понякога го чувах да си тананика тихо песнички, накъсани от пристъпите на болка, да рецитира стихове на Лопе5, да тръсва на глас някое проклятие или коментар на глас, предназначени за самия него — хем примирен, хем присмиващ се на положението си. Това бе много типично за капитана: да гледа на всяка от злочестините и бедите си като на неизбежна шега, на която го подлагаше от време на време стар познайник, за да издевателства над него. Навярно това бе причината за особеното му чувство за хумор, хапливо, невъзмутимо и отчаяно.
Оттогава измина много време и се заплитам малко с датите. Но историята, която ще разкажа, трябва да се е случила някъде през хиляда шестстотин двадесет и някоя година, малко преди или малко след. Това е приключението на мъжете с маски и двамата англичани, което даде повод за много приказки в двора. Тогава капитанът не само беше на път да загуби кожата си, след като бе успял да я отърве във Фландрия, от турчина и от берберските корсари, но си спечели и неколцина неприятели, които щяха да го преследват до края на живота му. Имам предвид Луис де Алкесар, секретаря на нашия господар, краля, и онзи страшен италиански наемен убиец, мълчаливия и опасен фехтувач на име Гуалтерио Малатеста, така привикнал да убива в гръб, че ако се случеше да го направи лице в лице, изпадаше в дълбока потиснатост, убеден, че губи способностите си. Беше още годината, в която се влюбих като теле и завинаги в Анхелика де Алкесар, порочна и подла, както би могло да бъде единствено Злото, превъплътено в русо момиче на единадесет-дванадесет години. Но ще разкажем всяко нещо с времето му.
Казвам се Иниго. И моето име бе първото нещо, което произнесе капитан Алатристе сутринта, когато го пуснаха от стария затвор на Негово величество, където беше прекарал три седмици на издръжка на краля заради неплатени дългове. Това за издръжката е просто израз, тъй като в този, както и във всички останали затвори тогава, единствените луксове — включително храната, — бяха онези, които човек можеше да плати от собствения си джоб. За щастие, въпреки че капитанът бе прибран в тъмницата почти без пукната пара, той разчиташе на не малко приятели. Така че ту едни, ту други му се притичваха на помощ по време на затворничеството му, по-поносимо благодарение на гозбите, които Каридад ла Лебрихана, собственицата на кръчмата „Дел Турко“6, му изпращаше от време на време по мен, и на няколкото реала от по 25 сентимос, пристигащи от побратимите му дон Франсиско де Кеведо,7 Хуан Викуня и други. Що се отнася до останалото, имам предвид обичайните за затвора премеждия, капитанът умееше да се пази като никой друг. Забележителна за онова време бе склонността на затворниците да разтоварват откъм имущество, дрехи и дори бельо другарите си по нещастие. Но Диего Алатристе беше добре известен в Мадрид, а който не го познаваше, скоро си даваше сметка, че е по-здравословно да внимава с него. Както научих, първото, което направил при влизането си в дранголника, било да отиде право при най-опасния играч сред затворниците. После, след като го поздравил с цялата си вежливост, опрял къс касапски нож в гърлото му. Подействало подобно ръка на чудотворец. След това недвусмислено заявяване на принципите му, никой не се осмелил да притеснява капитана, който занапред можел да спи спокойно, загърнат в плаща си, в един горе-долу чист ъгъл на помещението, пазен от славата си на истински смелчага. Сетне щедрото разпределение на яхниите на Ла Лебрихана и бутилките вино, купени на началника на затвора с помощите от приятелите, осигурили непоклатима преданост от страна на мнозина в заведението, включително тази на негодника от първия ден, кордованец с неприятното име Бартоло Кагафуего8. Въпреки че имал обичая да се шегува, като се преструвал на духовник и посещавал женските затвори, той не бил никак злопаметен. Това бе една от добродетелите на Диего Алатристе: можеше да завърже приятелство дори в ада.
5
Лопе де Вега (1562–1635 г.) — Драматург, най-видният представител на Златния век на испанската литература. Голям авантюрист, с бурен любовен живот, той е и изключително продуктивен. Още приживе се радва на невероятен творчески успех. Въвежда нови правила в комедиографията. Разработва основно темата за честта на човека — благородник, гражданин или селянин. — Б.пр.
7
Франсиско де Кеведо (1580–1645 г.) — испански поет и прозаик, известен с критичността и острия си език, най-яркият представител на консептизма от Златния век на испанската литература. — Б.пр.