Помогнах му, докато обличаше бавно и внимателно тъмносивата къса дреха и панталоните в същия цвят — наричаха ги валонски. Бяха стегнати на коленете, носеха се върху високи чизми с връзки, които имитираха кройката на чорапите. После пристегна кожения си колан, който бях лъснал грижливо по време на отсъствието му и затъкна в него шпагата с големи напречни гардове, чието острие и дръжка носеха следи, щети и драскотини от други дни и други стомани. Беше добра шпага — толедска, дълга, страховита на вид, тя влизаше и излизаше от ножницата с безкрайно металическо съскане, от което кожата настръхваше. Сетне се огледа набързо в строшеното наполовина старо огледало, с което разполагахме в стаята, и разтегна устни в уморена усмивка.
— Мамка му — измърмори той, — Бог ми е свидетел, че съм жаден.
Без повече думи той пое пред мен надолу по стълбите, после по улица „Толедо“ към кръчмата „Дел Турко“. Понеже беше без плащ, вървеше от слънчевата страна на улицата, с вдигната глава, с червеното проскубано перо на катарамата на шапката, чиято широка периферия понякога докосваше с ръка, за да поздрави някой познат, или я сваляше, когато се разминаваше с някоя изискана дама. Следвах го разсеяно, зазяпан в малчуганите, играещи на улицата, в продавачките на зеленчук пред входовете на сградите и в безделниците, които се припичаха на слънце и разговаряха на групички пред църквата на йезуитите. Макар никога да не съм бил прекалено наивен, а и месеците, прекарани в града, да бяха допринесли значително, за да ми се отворят очите, все още бях зелен и любопитен хлапак, откриващ света с удивен взор, опитващ се да не изпусне и най-малката подробност. Колкото до каретата, чух копитата на двете мулета във впряга и шум на колелета, който се приближаваше откъм гърба ни. В началото почти не обърнах внимание; преминаването на коли и карети бе нещо обичайно, улицата бе основна артерия, извеждаща на Пласа Майор10 и кралския дворец Алкасар. Но когато вдигнах поглед за миг, каретата тъкмо се бе изравнила с нас, и аз видях вратичка без герб, а в прозорчето — лице на момиче, с руси, сресани на букли коси и с най-синия, чист и смущаващ поглед, който съм срещал в живота си. Тези очи срещнаха моите за миг и сетне изчезнаха нагоре по улицата, отнесени от каретата. Потръпнах целият, без още да зная много добре от какво. Сигурно бих се разтреперил много по-силно, ако знаех, че току-що съм срещнал погледа на самия Сатана.
— Не ни остава нищо друго, освен да се бием — каза дон Франсиско де Кеведо.
Масата бе отрупана с празни бутилки. Всеки път, когато на дон Франсиско му се отвореше глътка с виното от Сан Мартин де Валдеиглесиас — което често се случваше, — той решаваше твърдо да вади шпагата и да се бие, с когото падне. Беше поет, подскачаше постоянно на куцукащите си нозе, правеше се на храбрец и си падаше по жените. Късоглед, кавалер на ордена на Сантяго, толкова бърз в мисълта, колкото и в езика, известен в двора с добрите си стихове и с буйния си нрав. Това нерядко му струваше продължително лутане из запустели земи или местене от затвор в затвор; защото макар добрият крал Фелипе IV, нашият господар, и любимецът му граф Оливарес да ценяха искрено, подобно на цял Мадрид, сполучливите му стихове, не им се нравеше чак толкова да са главни действащи лица в тях. Така че от време на време, след появата на някой анонимен сонет или анонимно петостишие, в които всички разпознаваха ръката на поета, приставите или агентите на корехидора11 се изсипваха в кръчмата, в дома му или на някое оживено място в града, което той посещаваше, за да го поканят учтиво да ги придружи. Така го изкарваха извън обращение за няколко дни или няколко месеца. Понеже бе твърдоглав, горделив, и никога не си вадеше поука, тези премеждия не бяха рядкост и вгорчаваха още повече нрава му. Но въпреки това той беше отличен компаньон на маса и добър другар за приятелите си, сред които се числеше и капитан Алатристе. Двамата ходеха в кръчмата „Дел Турко“, където се събираха на сладки приказки около една от най-хубавите маси, която Каридад ла Лебрихана — навремето лека жена и все още такава с капитана понякога, макар и гратис, — обикновено пазеше за тях. Към дон Франсиско и капитана през онази сутрин се бяха присъединили някои от обичайните посетители: бакалавърът Калсас, Хуан Викуня, преподобният Перес и Фадрике Едноокият, аптекар на Пуерта Серада.