Накрая капитанът отпи глътка вино, вече прав, хвърли на странниците поглед, с който сякаш се извиняваше за стечението на обстоятелствата, и направи знак с глава, че излиза навън, за да не пострада кръчмата на Каридад ла Лебрихана, която вече се притесняваше за мебелировката.
— Ние сме на ваше разположение.
Всички запасаха оръжията и се отправиха към улицата, сред силна възбуда, като внимаваха да пазят гърба си. В този момент, докато все още шпагите бяха в ножниците, вратата се отвори и за разочарование на цялата публика и за облекчение на Диего Алатристе на прага се появи добре познатият силует на полицейския началник Мартин Салданя.
— Веселбата пропадна — рече дон Франсиско де Кеведо.
И като сви рамене, нагласи очилата си, изгледа непознатите накриво, върна се на масата си и отпуши нова бутилка. Дуелът се размина.
— Имам една работа за теб.
Полковникът от полицията Мартин Салданя беше корав и кален като стомана. Върху жакета носеше къса кадифена дреха без ръкави, подплатена отвътре, която беше много практична за омекотяване на удари от остриета; постоянно въоръжен с шпага, кинжал, кама и пистолет, той като че ли носеше повече желязо, отколкото можеше да се намери в цяла Биская. Беше участвал във войните във Фландрия, както Диего Алатристе и покойният ми баща, и заедно с тях бе прекарал предълги години на мъки и тегоби, макар че накрая бе извадил най-големия късмет: докато моят родител хранеше червеите в земите на еретиците, а капитанът си изкарваше прехраната като наемен побойник, Салданя се устрои добре след завръщането от Фландрия, когато между покойния крал дон Фелипе III и холандците бе сключен мир. Неговият зет, който бе иконом в двореца и съпругата му — зряла, ала все още хубава жена, помогнаха на Салданя да му потръгне в Мадрид. Това за съпругата го предавам без доказателства — бях прекалено млад, за да съм запознат с подробностите, — но се носеха слухове, че някакъв корехидор се наслаждавал свободно на прелестите на споменатата дама и благодарение на това съпругът се сдобил с чин полковник в полицията — пост, съответстващ на началник на патрулите, бдящи за реда в кварталите на Мадрид. Във всеки случай, никой никога не се осмели да направи и най-бегъл намек за това пред Мартин Салданя. Рогоносец или не, нямаше никакво съмнение, че е смелчага и не си поплюва. Беше се проявил като добър войник, носеше много белези от рани и умееше да вдъхва страхопочитание — с юмруци или с толедска шпага в ръка. При това притежаваше цялата почтеност, която можеше да се очаква от един шеф на полицията по онова време. Освен това уважаваше Диего Алатристе и се стремеше да му прави услуги винаги, когато можеше. Приятелството им беше старо, изпитано; сурово, както си му е редът за мъже с тяхната закалка, но истинско и искрено.
— Една работа — повтори капитанът. Бяха излезли на улицата, стояха на слънце, подпрени на стената, всеки със своята чаша в ръка, и гледаха минаващите хора и каляски по улица „Толедо“. Салданя впи очи в него за няколко мига, поглаждайки прошарената си гъста брада на стар войник, която носеше, за да прикрие един белег, който пресичаше лицето му от устата до дясното ухо.
— Излязъл си от затвора преди часове и си без пукната пара в джоба — каза той. — До два дни ще си готов да приемеш и най-долната работа, например да ескортираш някое надуто конте, за да не го убие братът на любовницата му на някой ъгъл, или ще се нагърбиш да отрежеш ушите на някого за сметка на кредитора му. Или пък ще се захванеш да обикаляш вертепите и комарджийските свърталища, за да видиш какво можеш да измъкнеш от новаците и от свещениците, дето идват да проиграят подаянията… От там ще си на крачка от забъркването в някоя каша: неточен удар, скандал, жалба в полицията. И пак отначало — той отпи глътка и присви очи, без да ги отделя от капитана — Мислиш ли, че това е живот?
Диего Алатристе сви рамене.
— Хрумва ли ти нещо по-добро?
Гледаше стария си другар от Фландрия настойчиво и открито. Не всички имаме късмета да сме полковници от полицията, говореше изражението му. Салданя зачопли зъбите си с нокът и поклати глава. И двамата знаеха, че ако не се бяха намесили случайността и съдбата, той спокойно можеше да е в положението на капитана. Мадрид бъкаше от стари войници, които едва се прехранваха по улици и площади, с пояси, претъпкани с оръжие и свитъци — омачкани препоръки, ненужни спомени от войната, за които никой не го бе грижа. Очакваха големия удар, който никога не идваше.