— Затова съм дошъл, Диего. Един човек има нужда от теб.
— От мен или от шпагата ми?
Засука мустак с гримасата, която обикновено съпровождаше усмивката му. Салданя избухна в смях.
— Глупав въпрос — рече той. — Някои жени будят интерес с прелестите си, някои свещеници — с възможността да дадат опрощение, някои старци — с парите си… Колкото до мъже като теб и мен, те предизвикват интерес единствено с шпагата си — той замълча, огледа се, отпи нова глътка вино и сниши леко глас. — Става дума за високопоставени хора. Трябва им сигурен удар, без рискове, освен обичайните… В замяна предлагат добре натъпкана кесия.
Капитанът изгледа заинтригувано приятеля си. Тъкмо тогава думата „кесия“ беше достатъчна, за да го изтръгне от най-дълбок сън или от най-жестоко пиянство.
— Колко добре?
— Около седемдесет ескудо. В дублони от по двайсет и пет всеки.
— Не е зле — зениците на светлите очи на Диего Алатристе се свиха. — Трябва ли да се убива?
Салданя направи уклончив жест и хвърли поглед към вратата на кръчмата.
— Възможно е, но не съм запознат с подробностите… И държа да не ги науча, нали разбираш. Известно ми е само, че става дума за засада. Тайно, нощем, всички добре загърнати с наметала и прочее. Здравей и сбогом.
— Сам или в компания?
— В компания, предполагам. Ще имате работа с двамина. Може само да се налага да бъдат сплашени добре. Може би ще трябва да ги украсите с белег по лицето или нещо подобно… Откъде да знае човек.
— Кои са птиченцата?
Сега Салданя поклати глава, сякаш бе казал повече, отколкото би желал.
— Всяко нещо с времето си. Правомощията ми са само на посредник.
Капитанът допи замислено чашата си. В ония години петнадесет златни дублона се равняваха на седемстотин реала: достатъчно, за да се измъкне от затрудненото положение, да си купи бельо, връхни дрехи, да изплати дълговете си, да уредим донякъде живота си. Да обзаведем стаичките, където живеехме с него под наем — етажа, намиращ се над открития заден двор на кръчмата, с врата към улица „Аркабуз“. Да ядем топла храна, без да зависим от великодушието на пищната Каридад ла Лебрихана.
— Освен това — добави Салданя, който сякаш следваше нишката на мисълта му, — тази работа ще те свърже с високопоставени личности. Хора, важни за твоето бъдеще.
— Моето бъдеще — повтори унесено капитанът, като ехо.
II.
Мъжете с маски
Улицата тънеше в мрак. Не се мяркаше жива душа. Загърнат в стар плащ, даден му на заем от дон Франсиско де Кеведо, Диего Алатристе се спря до оградата и хвърли предпазлив поглед наоколо. Да се оглежда за фенер, така беше казал Салданя. Действително, малък запален фенер осветяваше пролуката на малка портичка, а от другата страна, сред клоните на дърветата, се различаваше тъмният покрив на някаква къща. Нощта напредваше, беше към полунощ — времето, когато хората се провикваха „пази се, вода!“ и изсипваха нечистотиите през прозорците, когато наемните убийци и бандитите дебнеха жертвите си в сенките на неосветените улици. Но тук нямаше хора и сякаш никога не бе имало: цареше пълна тишина. Що се отнася до крадците и убийците, Диего Алатристе беше нащрек. От най-ранна възраст бе научил основния принцип на съществуването и оцеляването: ако се постараеш, и ти самият можеш да бъдеш не по-малко опасен от всеки, който би се изпречил на пътя ти. Или дори по-опасен. Що се отнася до срещата през онази нощ, бе му наредено да върви от старата порта „Санта Барбара“ по първата улица вдясно, докато стигне тухлен зид, осветен от фенер. Дотук всичко вървеше добре. Капитанът поспря, за да изучи мястото, но избягваше да гледа право във фенера, за да не го заслепи, докато изследваше най-тъмните кътчета. Накрая, след като опипа ризницата от биволска кожа, облечена под връхната дреха, за да го предпази от някой неочакван удар с нож, нахлупи още повече шапката си и тръгна бавно към портичката. Един час преди това го бях наблюдавал вкъщи как се облича с професионално старание.
— Ще се върна късно, Иниго. Не ме чакай.
Бяхме вечеряли супа с мигас18, четвъртинка вино и две варени яйца. После, след като изми лицето и ръцете си в легена, Диего Алатристе се подготви за излизане, като взе необходимите за случая предпазни мерки. Не се боеше, че Мартин Салданя може да го предаде, но и полковниците от полицията можеха да станат жертва на измама или на подкуп. Дори когато ставаше дума за стари приятели. А и да се случеше, Алатристе нямаше да се ядоса особено. По онова време в двора, начело на който беше един млад и симпатичен крал, склонен към съчувствие и с подчертана слабост към жените, какъвто беше добрият дон Фелипе IV, чието властване бе злополучно за злочестата Испания, всичко можеше да се купи с пари, дори съвестта. Не че сме се променили много оттогава. Затова преди срещата, капитанът взе предохранителни мерки. Затъкна в колана бискайската кама, видях още, че пъха в десния ботуш късия нож, който така добре му бе служил в затвора на Негово величество. Докато вършеше всичко това, разгледах крадешком сериозното му, вглъбено лице. Пламъкът на лоената свещ вдлъбваше бузите и подчертаваше свирепата линия на мустаците. Не изглеждаше особено горд от себе си. За момент, докато търсеше с очи шпагата, погледът му срещна моя; и светлите му очи се отклониха веднага, избягвайки моите, почти уплашени, че мога да прочета нещо неподходящо в тях. Ала това беше само миг. После ме погледна отново, открито, с лека усмивка.