— Трябва да си изкарваме прехраната, момко.
Така каза. Сетне затегна колана с шпагата — освен по време на война, винаги отказваше да я носи на портупей през рамо, за разлика от самохвалковците и тези, които държаха да минават за големи храбреци. Провери дали тя излиза и влиза леко в ножницата и си сложи плаща, даден му на заем същата вечер от дон Франсиско. Наистина, беше март месец и човек не можеше да излиза нощем леко облечен, но плащът имаше и друго предназначение: в онзи Мадрид, изпълнен с опасности, със зле осветени, тесни улички, тази дреха вършеше чудесна работа при спречквания, когато заиграваше хладното оръжие. Наметната напряко или намотана през лявата ръка, служеше като малък щит за предпазване от противника, а хвърлена върху неговото оръжие, можеше да го затрудни, докато ти нанесеш подходящия удар. В крайна сметка, когато бе заложена собствената кожа, честната игра навярно допринасяше за спасението на душата в отвъдния живот, ала що се отнася до тукашния, земния, тя несъмнено гарантираше най-бързия начин да го напуснеш — с вид на глупак и една педя желязо в корема. А Диего Алатристе никак не бързаше да го напусне.
Фенерът хвърляше белезникава светлина към портичката. Капитанът почука четири пъти, както му беше казал Салданя. После освободи дръжката на сабята и сложи лявата си ръка на кръста, близо до бискайската кама. Отвъд портичката се разнесе шум от стъпки и вратата тихо се открехна. На прага се очерта силуетът на някакъв прислужник.
— Вашето име?
— Алатристе.
Без повече думи лакеят тръгна пред него по пътека, която минаваше под дърветата на градината. Сградата беше стара и се видя на капитана дори изоставена. Въпреки че не познаваше много добре тази част на града, в близост до пътя за Орталеса, напрегна паметта си и му се стори, че си спомня зида и покрива на порутената къща, която бе виждал понякога пътьом.
— Изчакайте тук, ваша милост. Ще ви повикат.
Бяха влезли в малко, голо помещение, без никакви мебели. Поставен на земята свещник осветяваше олющените стени. В единия ъгъл на стаята стоеше мъж, наметнат с черен плащ, с ниско нахлупена широкопола шапка в същия цвят. Загърнатият не направи никакво движение при влизането на капитана, а когато слугата — на светлината на свещите той се оказа мъж на средна възраст и без ливрея, която да показва кому служи, — се оттегли и ги остави сами, той не помръдна от мястото си. Приличаше на мрачна статуя, наблюдаваща новопристигналия. Единственото живо нещо, което се виждаше между плаща и шапката, бяха очите — много черни и блестящи. Светлината ги озаряваше сред сенките и им придаваше заплашително и призрачно изражение. С поглед на познавач Диего Алатристе се взря в кожените ботуши и острието на шпагата, което повдигаше леко отзад плаща на непознатия. Никой от двамата не заговори. Стояха неподвижни и мълчаливи от двете страни на свещника, който ги осветяваше отдолу. Изучаваха се, за да установят дали са срещнали другар или враг, макар че в професията на Диего Алатристе имаше обстоятелства, при които един човек спокойно можеше да обединява и двете в себе си.
— Не искам трупове — каза високият маскиран мъж.
Беше як и широкоплещест. Само той беше останал с шапка — ниско нахлупена, без пера, без панделка, без украси. Под маската, покриваща лицето му, се подаваше края на гъста черна брада. Беше облечен в тъмни дрехи от скъп плат, с маншети и яка от фина фламандска дантела, а под плаща му проблясваха златна верижка и позлатената дръжка на шпагата. Говореше като човек, свикнал да заповядва и да му се подчиняват веднага. Това се потвърждаваше и от почитта, която му засвидетелстваше неговият спътник: среден на ръст, с кръгла глава и рядка коса, той носеше тъмна, широка връхна дреха, скриваща облеклото му. Двамината маскирани мъже бяха приели Диего Алатристе и другия мъж, след като ги бяха накарали да чакат повече от половин час в преддверието.