— Нито трупове, нито кръв — настоя едрият мъж. — Или поне не много.
Кръглоглавият вдигна двете си ръце. Диего Алатристе забеляза, че ноктите му са мръсни и има мастилени петна по пръстите, като писар, но носеше голям златен пръстен с печат на малкия пръст на лявата ръка.
— Може би някоя и друга драскотина — чуха го да предлага с благоразумен тон. — Нещо, което да оправдава нападението.
— Но само по-русия — уточни другият.
— Разбира се, ваше превъзходителство.
Алатристе и мъжът с черния плащ се спогледаха, сякаш да се допитат за обсега на думата „драскотина“ и за възможностите — доста невероятни, — да различат един рус мъж от друг, по-рус, в разгара на схватка, при това през нощта. Представете си картината: ваша милост, бихте ли били така любезен да дойдете към светлината и да си свалите шапката, благодаря, господине, виждам, че сте по-русият, разрешете да ви намушкам лекичко с толедското си желязо в червата. Така излизаше. Що се отнася до човека, загърнат в плащ, той си беше махнал шапката при влизането и сега Алатристе можеше да види лицето му на светлината на фенера на масата, осветяващ четиримата мъже и стените на стара библиотека, потънала в прах и проядена от плъхове. Беше висок, слаб и мълчалив, тридесет и няколко годишен, лицето му бе обсипано със стари белези от шарка, а мустаците, тънки и внимателно подстригани, му придаваха малко странен, чуждоземски вид. Очите и косата му, дълга до раменете, бяха черни като дрехите му. На кръста си носеше шпага с прекалено голям кръгъл стоманен ефес с издължени куки — само много опитен фехтувач би се осмелил да се изложи на подигравките на хората, защото би трябвало да разполага с голяма смелост и ловкост, за да защити на дело подобна сабя. Нямаше вид на човек, който ще позволи да се подиграват с него — съвсем не. Ако човек търси обяснението на думата бандит или убиец в някоя книга, попада на портрет, подобен на неговия.
— Става дума за двама чужденци, млади хора — продължи маскираният с кръглата глава. — Пътуват инкогнито, тъй че истинските им имена и положение в обществото нямат значение. По-възрастният се представя за Томас Смит и няма още тридесет години. Другият, Джон Смит, изглежда около двадесет и тригодишен. Ще пристигнат в Мадрид на коне, сами, през нощта срещу петък. Уморени, предполагам, защото пътуват от дни. Не знаем през коя порта ще влязат, тъй че най-сигурно ни се струва да ги причакате някъде близо до крайната им цел — къщата на Седемте Комина… Познават ли я ваши милости?
Диего Алатристе и придружителят му кимнаха утвърдително. Всички в Мадрид знаеха резиденцията на граф Бристол, английския посланик.
— Работата трябва да се свърши така — продължи маскираният, — та да излезе, че двамата пътници са били нападнати от обикновени разбойници. Това означава, че трябва да им се вземе всичко, което носят със себе си. Би било добре по-русият и по-нахаканият, който е и по-възрастен, да бъде ранен — удар с нож в крака или ръката, но да не е сериозно. Колкото до по-младия, достатъчно е да се отърве с подобаваща уплаха — тук говорещият се извърна леко към снажния мъж, сякаш в очакване на одобрението му. — Важното е да се сдобиете с всички писма и документи, които те носят и да ги предадете, комуто трябва.
— И кой е той? — попита Алатристе.
— Ще предадете всичко на човека, който ще чака от другата страна на „Кармен Дескалсо“. Паролата и отговорът са „Ловджии“ и „Швейцарци“.
Докато говореше, мъжът с кръглата глава пъхна ръката си под тъмната дреха, покриваща костюма му, и извади малка кесия. За момент на Алатристе му се стори, че различава на гърдите му края на червената бродерия на кръста на ордена на Калатрава, но вниманието му бързо се насочи към парите, които мъжът с маска поставяше на масата: на светлината на фенера блещукаха пет дублона от по четвъртина за другаря му и други пет за него самия. Лъскави монети, новички. Могъщ господин, би казал дон Франсиско де Кеведо, ако беше включен в тази сделка. Благословен метал, току-що изсечен, с герба на нашия господар краля. Истинско съкровище, с което да си купиш подслон, храна, дрехи и женска топлина.