— За да не мислите толкова лоши неща за мене.
— Малко ви засяга, сър, това, което мисля за вас.
Този удар го обезоръжи. Той се отказа от схватката и се зае да я убеждава.
— Как можете да говорите подобно нещо? Как можете да го говорите, когато ме виждате в мундир, на кралска служба, която ненавиждам? Не ми ли казахте, че мога да изкупя миналото си? Аз искам да възстановя доброто си име само във вашите очи. За себе си знам, че не съм извършил нищо, от което да се срамувам; още повече, като се вземе предвид всичко, което съм изтърпял.
Тя не издържа втренчения му поглед и сведе очи.
— Аз… аз не разбирам защо ми говорите така — промълви тя по-неуверено от преди.
— А, не разбирате значи? — извика той. — Тогава аз ще ви кажа.
— О, моля ви! — В гласа й прозвуча истинска тревога. — Разбирам напълно постъпката ви и признавам, че поне отчасти сте били подбуден от добри чувства към мене. Повярвайте ми, много съм ви благодарна. Винаги ще ви бъда благодарна.
— Но ако имате намерение да мислите винаги за мене като за крадец и пират, запазете си вашата благодарност. На мене не ми е нужна.
Бузите на Арабела се зачервиха. Движенията на нежната й гръд под бялата коприна зачестиха. Може би тонът и думите му я възмутиха, но тя сподави възмущението си. Разбираше, че сама е причинила неговия гняв. Съвсем искрено пожела да поправи грешката си.
— Бъркате — започна тя. — Не е така, както мислите.
Но не им беше съдено да се разберат. Ревността, тази размътваща разума спътница, се намесваше в мислите и на двамата.
— А какво има тогава… или по-право, кой е? — попита той. — Лорд Джулиън ли?
Тя се стресна и го погледна възмутено.
— О, бъдете откровена с мене — безмилостно настоя той, — Ще бъде много по-добре, ако ми кажете направо.
Няколко секунди Арабела стоя, като дишаше бързо, а бузите й ту се червенееха, ту бледнееха. После погледна встрани от него и вирна брадичка.
— Вие… вие сте непоносим! — каза тя. — Оставете ме да мина!
Той се отдръпна и с размах на широкополата си шапка, която все още държеше в ръка, направи жест по посока на къщата.
— Няма да ви задържам повече, мадам. В крайна сметка все още мога да поправя проклетата си постъпка, която сторих заради вятъра. Ще си спомняте след това, че вашата жестокост ме е принудила да постъпя така.
Тя понечи да си тръгне, но се спря и се извърна и гласът й затрепера от възмущение.
— Говорите ми с такъв тон! Осмелявате се да ми говорите с такъв тон! — извика тя и го учуди с разпалеността си. — Имате нахалството да ме упреквате, загдето не искам да се докосна до ръцете ви, когато знам, че са изцапани с кръв, когато знам, че сте убиец и дори нещо повече?
Той се вгледа в нея с отворена уста.
— Убиец — аз? — продума той накрая.
— Трябва ли да кажа името на вашата жертва? Не убихте ли Левасьор?
— Левасьор? — Той се усмихна. — Значи са ви казали и това?
— Отричате ли?
— Убих го, вярно е. Спомням си, че убих и един друг човек в подобни обстоятелства. Беше през нощта, когато испанците нападнаха Бриджтаун. Мери Трейл може да ви го разправи, защото присъствуваше.
Той нахлупи ядосан шапката си и се отдалечи, преди тя да му отговори или да успее да схване значението на думите му.
Глава XXIII
ЗАЛОЖНИЦИТЕ
Питър Блъд стоеше сред колоните пред входа на губернаторския дом и с болка и гняв се вглеждаше, без да вижда нищо, в огромното пристанище на Порт Роял, в зелените хълмове, извисяващи се на отсрещния бряг, и във веригата на Сините планини, които бяха забулени от трептящия, нагорещен въздух.
Завръщането на негъра, който бе отишъл да съобщи за неговото идване, го изтръгна от мислите му. Тръгна след роба и премина през къщата до широката веранда, в чиято сянка полковник Бишоп и лорд Джулиън Уейд търсеха поне малка разхлада.
— Ето че дойдохте — го посрещна вицегубернаторът, съпровождайки приветствието си с поредица нечленоразделни звукове, които не предвещаваха нищо добро.
Бишоп не си даде труд да стане дори когато лорд Джулиън се подчини на своето добро възпитание и му даде пример в това отношение. Богатият барбадоски плантатор се загледа с навъсени вежди в своя някогашен роб. Блъд се облягаше леко на бастуна си, държеше шапка в ръка и не даваше израз на гнева, предизвикан от високомерния прием.
Накрая полковник Бишоп се намръщи и заяви със самодоволен тон:
— Изпратих да ви повикат, капитан Блъд, защото току-що научих някои неща. Съобщиха ми, че снощи една фрегата е напуснала пристанището, а на борда й са се намирали вашият съдружник Волверстон и сто души от сто и петдесетте, които са били на служба при вас. Негова светлост и аз ще бъдем много доволни, ако ни обясните на какво основание сте им разрешили да заминат.