— О, както ви е угодно, ваша светлост! — В гласа на майор Мелърд прозвуча ирония. — Наистина полковникът се завърна жив и здрав. Но там някъде капитан Блъд е също жив и невредим и може да продължи пиратската си дейност.
— Нямам намерение да разисквам този въпрос с вас, майор Мелърд.
— Тъй или иначе, това няма да бъде за дълго — изръмжа полковникът, който успя най-после да си възвърне способността да говори. — Няма, да… — Той подчерта увереността си с вулгарна псувня. — Ще похарча цялото си състояние до последния шилинг, няма да пожаля и последния кораб от ямайската ескадра и няма да си почина, докато не сложа конопена вратовръзка на шията на този негодник! И това ще стане доста скоро.
Полковникът почервеня от злоба, а вените по челото му изпъкнаха като въжета. После се съвзе и се обърна към майора.
— Добре направихте, че последвахте указанията на лорд Джулиън — похвали го той, след което се извърна и хвана негова светлост под ръка. — Елате, ваша светлост. Трябва да обсъдим този въпрос.
Те тръгнаха заедно, минаха покрай редута, през вътрешния двор на крепостта, през градината и стигнаха в дома на губернатора, където чакаше Арабела, обхваната от силно безпокойство. Като видя чичо си, тя изпита огромно облекчение не само заради него, но и заради капитан Блъд.
— Поехте голям риск, сър — каза тя на лорд Джулиън, когато си размениха обичайните поздрави.
Но лорд Джулиън й отговори, както бе отговорил на майор Мелърд:
— Нямаше никакъв риск, мадам.
Тя го изгледа учудено. Продълговатото му аристократично лице беше по-замислено и по-меланхолично от обикновено. Чувствайки въпрос в погледа й, той отговори:
— Блъд ми даде дума, че ако корабът му напусне безпрепятствено пристанището, полковник Бишоп ще бъде в безопасност.
Лека усмивка плъзна по печалното й лице, а на бузите й се появи слаба руменина. Тя би продължила този разговор, но настроението на вицегубернатора не беше подходящо, той пръхтеше и негодуваше, щом се споменеше, че може да се вярва на думата на Блъд, забравяйки, че дължи живота си именно на тази дума.
На вечеря и дълго след това той говори само за Блъд — как ще го залови и окове и на какви мъки ще го подложи. През цялото време пиеше много, изразите му ставаха все по-груби, заплахите все по-страхотни и накрая Арабела се оттегли с пребледняло лице, готова да се разплаче. Бишоп разкриваше твърде рядко своята истинска същност пред племенницата си. Странно наистина, но грубият, властен плантатор изпитваше известна боязън от слабичкото момиче. Сякаш тя беше наследила от баща си уважението, което полковникът винаги беше изразявал към своя брат.
Скоро след излизането на Арабела лорд Джулиън, който не можеше вече да понася отвратителното държане на Бишоп, също се извини и тръгна да я търси. Той все още не бе предал поръчението на капитан Блъд и смяташе, че сега е удобният момент да го стори. Но мис Бишоп се бе оттеглила за през нощта и лорд Джулиън трябваше да усмири нетърпението си до другия ден.
Рано на другата сутрин, преди още дневният пек да стане непоносим за негова светлост, той видя през прозореца Арабела да се разхожда сред азалиите в градината. Подобно обкръжение беше твърде подходящо за тази, която изпъкваше сред жените, както азалиите изпъкваха сред цветята. Лорд Джулиън побърза да се присъедини към нея. Изтръгната от мислите си, тя го поздрави с откровена усмивка, а той обясни, че носи известие от капитан Блъд.
Негова светлост забеляза леката й тръпка и трепета на устните й. Забеляза освен това бледността, тъмните сенки под очите и необичайно печалното й изражение; миналата вечер всичко това беше убягнало от погледа му.
Навлязоха в една от алеите, закрита от портокалови дървета, потънала в хладна, ароматна сянка. Докато вървяха, той я оглеждаше с възхищение и се чудеше на себе си, че толкова дълго време му е било необходимо, за да забележи своеобразната й грация, да открие, че е толкова желана, че е жена, която може да озари баналния живот на един мъж и да го превърне в магическа приказка.
Забеляза блясъка на нейната червеникавокафява коса и как грациозно се спущаше една къдра до снежнобялата й шия. Носеше рокля от блестяща коприна, а на гърдите й, подобно на петно кръв, беше забодена алена, току-що откъсната роза. Винаги след това, когато си спомняше за Арабела, той виждаше именно този й образ, а струва ми се, че никога досега не я беше виждал така.
Те навлязоха в сянката на зелената алея, без да проговорят. Арабела спря и се обърна към него.
— Споменахте за някакво известие, сър — му припомни тя и издаде нетърпението си.