Той опипваше леко смутен къдриците на своята перука и обмисляше как да започне.
— Блъд ме помоли — рече негова светлост накрая — да ви предам, че у него все още е останало нещо от злочестия джентълмен, когото… когото… някога сте познавали.
— Това вече не е необходимо — отвърна тя печално.
Той естествено не я разбра, понеже не знаеше нищо за откровението, което беше изживяла предния ден.
— Струва ми се… не, уверен съм, че сте несправедлива към него — каза той.
Кафявите й очи продължаваха да го гледат.
— Може би, ако ми предадете известието, ще мога по-добре да преценя.
Това го обърка. Той не отговори веднага. Стори му се, че не е обмислил достатъчно добре думите си; работата беше твърде деликатна и трябваше да се намери също така деликатен подход. Не беше толкова загрижен да предаде известието, колкото да го използува за собствена изгода. Лорд Джулиън беше доста опитен в отношенията си с жените и се чувствуваше съвсем непринуден сред светските дами, но сега изпитваше странна неловкост пред тази пряма, непресторена девойка — племенница на колониалния плантатор.
Продължиха мълчаливо към залетия от слънчева светлина кръстопът, където алеята се пресичаше от една пътека, която водеше към къщата. Сред слънчевите лъчи трепкаше с крила прекрасна пеперуда, голяма колкото мъжка длан, подобна на черно-червено кадифе. Негова светлост я проследи с поглед, докато се загуби, и едва тогава отговори:
— Не е лесно. Дявол да го вземе, не е лесно. Този човек заслужава по-добра съдба. А ние успяхме да провалим всичките му възможности: вашият чичо, защото не можеше да забрави злобата си, вие, защото… защото му казахте, че като постъпи на кралска служба, ще бъде реабилитиран за миналото си, а след това не искахте да признаете реабилитацията му. А именно това, независимо от желанието да ви спаси, беше главната причина той да приеме кралската служба.
Арабела се беше извърнала, за да не вижда лицето й.
— Зная, сега вече зная — промълви тя тихо. А след кратко мълчание запита: — А вие? Каква роля играхте вие в тези събития? Защо обвинявате и себе си заедно с нас?
— Моята роля ли? — Той се поколеба отново и после започна да говори, без да обмисля повече, както постъпват хората, които са решени да извършат нещо, от което се страхуват. — Ако съм го разбрал правилно и ако сам той се разбира правилно, моята роля, въпреки че е била напълно пасивна, се е оказала не по-малко действена. Моля да забележите, че ви предавам думите му. Не казвам нищо от себе си. — Необичайната нервност на негова светлост нарастваше непрекъснато. — Та той мисли — така ми каза, — че моето присъствие е затруднило реабилитацията му пред вас, а щом вие не го смятате за реабилитиран, останалото няма никаква стойност за него.
Тя се извърна лице с лице към лорд Джулиън и смръщи удивено вежди над обезпокоените си очи.
— Нима той мисли, че вие сте допринесли нещо за това? — попита тя. Явно беше, че търси пояснение. Негова светлост се впусна да й обяснява. Погледът му беше леко уплашен, а бузите — зачервени.
— Да, и го каза с думи, които ми разкриха нещо друго… за което много ми се иска да се надявам, но едва се осмелявам да го повярвам, защото сам господ знае, Арабела, че не съм самонадеян нехранимайко. Той ми каза… Но нека най-напред да ви разправя в какво положение се озовах. Качих се на неговия кораб, за да изискам незабавното връщане на чичо ви, когото бе задържал като пленник. Той ми се изсмя. Полковник Бишоп трябваше да остане заложник, за да осигури собствената му безопасност. Като се качих необмислено на кораба му, аз му дадох в мое лице още един заложник, поне толкова ценен, колкото и полковник Бишоп. Въпреки това Блъд ми нареди да си отида, не от страх от последствията, защото той не изпитва никакъв страх, нито пък от добри лични чувства към мене, защото ми призна, че ме ненавижда, и то поради същите причини, поради които се е погрижил за моята безопасност.
— Не разбирам — каза тя, когато лорд Джулиън спря да говори. — Не е ли това явно противоречие?
— Така изглежда само… Всъщност, Арабела, този нещастен човек… се осмелява да ви обича.
При тези думи тя извика и се хвана за развълнуваната си гръд. Вгледа се в него с широко разтворени очи.
— Аз… аз ви уплаших — продума загрижено лорд Джулиън. — Страхувах се от това. Но трябваше да ви го кажа, за да можете да го разберете.
— Продължавайте — помоли тя.
— Добре. В мое лице той вижда непреодолима пречка, която прави невъзможно той да ви спечели — така каза. Затова с удоволствие би ме убил. Но моята смърт можеше да ви причини болка, а на него вашето щастие му е по-скъпо от всичко друго и затова се отказа да ме задържи като заложник. Ако се направеше опит да попречат на отплаването му и аз загубех живота си в последвалата битка, съществуваше рискът… вие да ме оплаквате. Той не искаше да поеме този риск. Вие сте го нарекли крадец и пират, каза ми той и прибави — предавам ви точно неговите думи, — че ако при избора си между нас двамата вие сте се спрели на мене, както той е убеден, според него вашият избор е мъдър. Затова именно той ми нареди да напусна кораба и ме изпрати на брега.