С доста труд капитан Блъд успя да се измъкне от тълпата и се отправи сам към красивата къща на Д’Ожерон, за да посети своя приятел губернатора и неговото семейство.
Отначало пиратите прибързано сметнаха, че Волверстон ще дойде малко по-късно с някаква рядко скъпа плячка, но постепенно от намалелия екипаж на „Арабела“ се разнесоха съвършено различни слухове и тяхното задоволство се превърна в недоумение. Отчасти поради вярност към капитана си и защото разбираха, че ако той е виновен в нещо, те също са виновни, и отчасти защото бяха простички хора, които сами не знаеха точно какво се е случило, моряците от „Арабела“ бяха твърде въздържани в изказванията си през двата дни до идването на Волверстон. Но не бяха достатъчно въздържани, за да предотвратят възникването на тревожни слухове и фантастични истории за компрометиращи — от пиратска гледна точка, разбира се — приключения, в каквито се бе провинил капитан Блъд.
Ако Волверстон не беше дошъл навреме, може би техните чувства щяха да избухнат. Но когато Стария вълк хвърли котва в залива два дена по-късно, всички се обърнаха към него за обясненията, които възнамеряваха да искат от капитан Блъд.
Вярно е, че Волверстон имаше само едно око, но с него той виждаше повече, отколкото другите с две и въпреки посивялата си коса — твърде живописно покрита от червено-зелена кърпа — сърцето му беше младежко и в него гореше много любов към Питър Блъд.
Когато заобиколи скалистия нос с крепостта и видя „Арабела“, хвърлил котва в залива, той остана изумен. Разтърка здравото си око и погледна отново. И все пак не можеше да повярва това, което вижда. Тогава един глас зад гърба му — гласът на Дайк, който беше предпочел да отплава заедно с него — го увери, че не само той изпитва подобно учудване.
— Кълна се в небесата! Това „Арабела“ ли е, или призракът му?
Стария вълк огледа Дайк с единственото си око и понечи да отговори. Но затвори устата си, без да продума; затвори я и стисна устни. Той беше винаги предпазлив, особено когато не разбираше нещо. Не можеше повече да се съмнява, че това е „Арабела“. Щом е така, той трябва да си помисли добре, преди да заговори. Какво, по дяволите, търсеше „Арабела“ тук, след като го беше оставил в Ямайка? Дали капитан Блъд се намираше на борда му, дали той командуваше кораба, или моряците му бяха избягали с него, оставяйки капитана в Порт Роял?
Дайк повтори въпроса си и този път Волверстон му отговори:
— Имаш две очи, а питаш мене, с едното око, дали е вярно това, което виждаш.
— Но аз виждам „Арабела“.
— Разбира се, щом седи там на котва. А какво друго очакваше?
— Какво съм очаквал! — Дайк го зяпна с отворена уста. — Нима ти си очаквал да видиш „Арабела“ тук?
— Разбира се. А ти как мислиш? — Той се изсмя и на Дайк му се стори, че го смята за глупак. След тези си думи Волверстон се извърна и посвети цялото си внимание на операцията по хвърляне на котвата.
Твърде скоро, когато слезе на брега и беше заобиколен от пирати, които го обсипаха с въпроси, той разбра положението и установи, че Блъд, било поради липса на кураж, било поради други някакви причини, не е дал отчет за действията си, след като „Арабела“ се беше отделил от останалите кораби на ескадрата. Волверстон се поздрави за въздържаността, с която беше отговорил на Дайк.
— Капитанът е бил винаги прекалено скромен — обясни той на Хагторп и другите, които се струпаха около него. — Никога не е обичал сам да се хвали. Ето как беше цялата работа: срещнахме стария дон Мигел и когато го потопихме, взехме на борда едно лондонско конте, изпратено от държавния секретар да предложи на капитана назначение на кралска служба, за да напусне пиратството и да се държи порядъчно. В отговор капитанът го изпрати по дяволите. Тогава се срещнахме с флотата от Ямайка, командувана от стария, сив демон Бишоп, и това щеше да бъде краят и на капитан Блъд, и на всички ни. Ала аз отидох при него и му казах: „Приемай назначението, ставай кралски човек, за да спасиш собствената си глава, пък и нашите.“ Той послуша и лондонското конте му даде веднага заповедта за назначение, а Бишоп едва не се задави от злоба, когато му съобщиха. Но всичко това беше свършен факт и той трябваше да го преглътне. Ние вече бяхме на кралска служба и отплавахме заедно с вицегубернатора в Порт Роял. Но Бишоп нямаше никакво доверие в нас. Познаваше ни твърде добре. Ако не беше негова светлост човекът от Лондон, той щеше да обеси капитана въпреки заповедта за назначение на кралска служба. Блъд щеше да се измъкне от Порт Роял още същата нощ, но онова куче, Бишоп, беше предупредил крепостта и оттам ни следяха зорко. Накрая, въпреки че трябваше да минат цели две седмици, Блъд успя да измами полковника. Той ме изпрати заедно с повечето от моряците да замина с една фрегата, която купих специално за това пътуване. Неговата игра — както той сам ми каза съвсем поверително — беше да ни подгони. Дали е постъпил така, или не, не мога да ви кажа; но ето че е дошъл тука преди мене точно както очаквах.