В лицето на Волверстон човечеството е загубило без съмнение един голям историк. Той притежаваше въображение, което чувствуваше доколко може да се отклони от истината и доколко може да я оцвети и да промени формата й за свои собствени цели.
След като разправи тази смесица от факти и измислици и с това прибави още един подвиг в историята на Питър Блъд, той попита къде да намери капитана. Казаха му, че Блъд си седи на кораба, и Волверстон се качи в една лодка и отиде на „Арабела“ — за да рапортува, както се изрази.
В голямата каюта на „Арабела“ той намери Питър Блъд сам и твърде пиян — състояние, в което никой досега не го беше виждал. Когато Волверстон влезе, капитанът вдигна кръвясал поглед и го огледа. За момент само зрението му се заостри и посетителят попадна във фокуса на очите му. След това той се изсмя идиотски, но в смеха му звучеше ирония.
— А! Стария вълк! — каза той. — Добра се дотука най-после, а? А какво ще правиш с мене, а? — Той хлъцна звучно и се отпусна на стола.
Волверстон се вгледа мрачно и мълчаливо в него. Много неща беше виждал през живота си, без да му трепне окото, но гледката, която представляваше капитан Блъд в подобно положение, го изпълни с внезапен порив на мъка. Той дълго и сочно изпсува. Това беше единственият начин, по който изразяваше чувствата си. След това се заклати напред и се отпусна в един стол до масата срещу капитана.
— Господи, Питър, какво е това?
— Ром — отвърна Питър. — Ямайски ром. — Той побутна бутилката и чашата, към Волверстон, който не им обърна никакво внимание.
— Питам те какво те мъчи! — изрева Стария вълк.
— Ромът — рече капитан Блъд отново и се засмя. — Само ромът. С това отговарям на всичките ти въпроси. А защо ти не отговаряш на моя въпрос? Какво ще правиш с мене?
— Каквото ще правя, направил съм го вече — отвърна Волверстон. — Благодаря на бога, че си имал достатъчно разум да си държиш езика зад зъбите, докато дойда. Трезвен ли си достатъчно, за да ме разбереш?
— И пиян, и трезвен, винаги те разбирам.
— Слушай тогава. — И Волверстон му разправи какво е казал. Капитанът с голямо усилие над себе си можа да изслуша измислената му история.
— Това ще свърши работа вместо истината — каза той, когато Волверстон спря да говори. — А… О, няма никакво значение! Благодаря ти, Стари вълко — верни Стари вълко! Но струвало ли си е труда? Аз вече не съм пират и никога няма да бъда. Свършено е! — Той удари по масата, а погледът му блесна гневно.
— Ще дойда да си поговорим отново, когато в мозъка ти има по-малко ром — рече Волверстон и стана. — Междувременно ще те помоля да запомниш историята, която ти разправих, и да не казваш нищо, което ще ме изкара лъжец. Всички ми повярваха, дори тези, които отплаваха с мене от Порт Роял. Накарах ги да ми вярват. Знаеш какво ще последва, ако си помислят, че съвсем искрено си приел кралската служба и си искал да тръгнеш по пътя на Морган.
— Ще последва същински ад — заключи капитанът. — И това е, което заслужавам.
— Разкиснал си се — изръмжа Волверстон. — Утре ще си поговорим отново.
Те говориха, но без никаква полза, и него ден, и много дни след това, докато траяха дъждовете, които започнаха през същата нощ-Умният Волверстон скоро откри, че болката на Блъд не беше причинена от рома. Той беше само следствие, а не причина за дълбоката апатия, обхванала капитана. Сърцето му се разяждаше от язва и Стария вълк съвършено правилно отгатна нейния характер. Той прокле всички същества, които носят фусти, и понеже имаше богат жизнен опит, зачака да мине болестта.
Но тази болест не минаваше. Когато Блъд не играеше на зарове и не пиеше из кръчмите на Тортуга в компании, от които би се отвратил в миналото, той се затваряше в каютата си на „Арабела“ и оставаше сам. Неговите приятели в къщата на губернатора бяха твърде изненадани от тази промяна у капитана и се мъчеха да го възвърнат към нормален живот. Мадмоазел Д’Ожерон беше най-огорчена и почти ежедневно му изпращаше покани, но той рядко се възползуваше от тях.