След това върховният съдия пристъпи към обобщаване и доказа вината в предателство на Бейнс и Блъд, на първия за това, че е дал подслон на метежник, а на втория — загдето е подпомогнал предателя, като е превързал раните му. Той изпъстри речта си с нископоклоннически хвалебствия по адрес на законния владетел, краля, който сам господ бе определил да царува над тях, и с ругатни, отправени към протестантите; каза също, че може смело да се твърди, че и най-бедният законороден поданик на кралството има повече право на престола, отколкото херцогът.
— Господи Исусе! Като си помисля само, че сред нас живее такова поколение от отровни влечуги! — завърши той в изблик на реторична разпаленост. А след това се отпусна на стола, сякаш беше изтощен от напрежението. Известно време мълча, като бършеше устни с носната си кърпичка, след това се размърда неспокойно, чертите на лицето му отново се изкривиха от болка и с няколко почти несвързани думи той отпрати съдебните заседатели да се съвещават по решението, което трябваше да произнесат.
Питър Блъд бе изслушал невъздържаната, богохулна и непристойна реч с безразличие, на което по-късно, когато си спомняше за тези часове, неведнъж се учудваше. Беше така поразен от този човек, от реакциите между тялото и мозъка му, от начина, по който принуждаваше заседателите да проливат кръв, че почти забрави опасността за собствения си живот.
Отсъствието на замаяните съдебни заседатели беше кратко. Решението им — тримата обвиняеми са виновни. Питър Блъд огледа облицованата в червено зала на съда. За момент тълпата от бледи лица се залюля пред погледа му. Но веднага се овладя и се запита какво трябва да каже, защо не трябва да бъде осъден на смърт, след като са го признали виновен в държавна измяна.
Внезапно той се изсмя и смехът му прозвуча неестествено и рязко сред тишината на съдебната зала. Всичко това беше подигравка с правосъдието, раздавано от болния маниак в червена мантия, а самият той — карикатурно подобие на съдия, продажен инструмент на жестокия, злобен и отмъстителен крал. Смехът на Блъд разтърси дори и вманиачения съдия.
— Нима се смееш, сър, с примка на шията, пред прага на вечността, където така скоро ще се озовеш?
Тогава Блъд намери удобен случай да си отмъсти.
— Наистина аз имам повече основание да се смея, отколкото ваша светлост. Трябва да ви кажа нещо, преди да издадете присъдата. Ваша светлост ме вижда с примка на шията, въпреки че съм невинен и единствената ми простъпка е, че съм изпълнил лекарския си дълг. Ваша светлост, бидейки юрист, говори с познаване по въпроса за това, което ме очаква. А аз в същността си на лекар мога с разбиране да кажа какво очаква ваша светлост. И ще кажа, че не бих си сменил мястото за вашето дори сега — не бих заменил примката, която хвърлихте на врата ми, за камъка, който носите в тялото си. Смъртта, на която ме обричате, ще бъде приятно забавление в сравнение със смъртта, на която е обречен ваша светлост от висшия съдия, с чието име ваша светлост така лекомислено си служи.
Върховният съдия застина на стола си, лицето му посивя, устните затрепераха. Питър Блъд свърши да говори и десетина секунди след това сред парализираната зала на съда не се чу никакъв звук. Всички, които познаваха лорд Джефрис, сметнаха това за затишие пред буря и се приготвиха за избухването. Но не последва никакво избухване. Посивялото лице си възвърна бавно естествения цвят и облечената в червено фигура се отпусна и наведе напред. Негова светлост започна да говори. С глух глас и твърде накратко — много по-кратко, отколкото обичаше да го прави в подобни случаи, — напълно машинално, като човек, чиито мисли са заети с нещо друго, докато устните му говорят, той произнесе смъртната присъда в обичайната й форма, без да направи най-малък намек относно думите на Питър Блъд. След произнасянето на присъдата той се отпусна изтощен на стола, с полузатворени очи и изпотено чело.