Блъд се поклони дълбоко.
— Ваша светлост е много добър, но…
— Пфуй! Никакво но. Ако искате миналото ви да бъде забравено и бъдещето ви да бъде осигурено, ето ви блестяща възможност да го постигнете. И не трябва да се отказвате лекомислено от нея заради ябълковите цветове или други сантиментални глупости. Вашият дълг е да останете тука поне докато трае войната. Когато тя свърши, можете да се върнете в Съмърсет при ябълковото вино или в родната ви Ирландия при нелегалното уиски. Но дотогава ще трябва да се задоволите с Ямайка и ямайски ром.
Ван дер Койлън избухна в смях. Но шегата не накара Блъд дори да се усмихне. Лицето му остана сериозно и почти мрачно. Мислеше, че мис Бишоп се намираше някъде из същата къща и че не я беше виждал, откакто бяха пристигнали. Ако тя бе проявила поне малко състрадание към него…
Мислите му бяха прекъснати от пронизителния глас на Уилоби, който му се скара за неговото колебание и изтъкна каква невероятна глупост е да се отнася несериозно към подобна златна възможност. Блъд се опомни и се поклони.
— Вие сте прав, милорд. Аз съм глупак. Но не ме считайте и за неблагодарен. Поколебах се поради някои съображения, с които няма да занимавам ваша светлост.
— Предполагам, че пак става дума за ябълковите цветове? — презрително попита негова светлост.
Този път Блъд се засмя, но в очите му все още се криеше лека печал.
— Вашето желание ще се изпълни. Уверявам ви, че съм ви крайно признателен. Ще се постарая да заслужа одобрението на негово величество. Можете да разчитате на моята вярност.
— Ако не разчитах на това, нямаше да ви предложа поста губернатор.
Така въпросът беше разрешен. Документът за назначаване на Блъд беше изготвен и подпечатан в присъствието на коменданта Мелърд и другите офицери от гарнизона, които гледаха удивени тази процедура, но запазиха за себе си своите мисли.
— Сега можем по работа си да вървим — каза Ван дер Койлън.
— Ще отплаваме утре сутрин — съобщи негова светлост.
Блъд остана удивен.
— А полковник Бишоп? — попита той.
— Това си е ваша работа. Сега вие сте губернатор. Когато се върне, ще постъпите с него както намерите за добре. Обесете го на собствената му мачта. Заслужава го.
— Твърде незавидна задача — забеляза Блъд.
— Добре. Ще му оставя писмо. Надявам се, че ще го хареса.
Капитан Блъд пое службата си веднага. След всичко, което се беше случило, трябваше да се направят много неща, за да се приведе Порт Роял в годно за отбрана състояние. Той огледа разрушената крепост и даде нареждане да се започне веднага работата по нейното възстановяване. После нареди да се ремонтират трите френски кораба, за да бъдат отново годни. Накрая, с разрешението на лорд Уилоби, събра своите пирати и им предаде една пета част от заловеното съкровище, като им предложи или да заминат, или да постъпят на служба при крал Уилям.
Двадесетина души предпочетоха да останат и сред тях се намираха Джереми Пит, Огл и Дайк, за които също както и за Блъд, с падането на крал Джеймз, заточението свършваше. Това бяха — с изключение на Волверстон, който остана в Картахена — единствените оцелели от групата бунтовници, напуснали Барбадос преди три години на борда на „Синко лягас“.
На следната сутрин флотата на Ван дер Койлън се подготвяше да отплава, а Блъд седеше в просторния кабинет на губернатора, когато при него влезе майор Мелърд и му съобщи, че на хоризонта се е показала завръщащата се ескадра на Бишоп.
— Много добре — рече Блъд. — Радвам се, че идва преди отплаването на лорд Уилоби. Имате заповед, майоре, да го арестувате веднага щом стъпи на брега. След това го доведете при мене. Момент. — Той написа набързо една бележка. — Това да се отнесе на лорд Уилоби на флагманския кораб на Ван дер Койлън.
Майор Мелърд отдаде чест и излезе. Питър Блъд се облегна на стола и се вгледа намръщено в тавана. Времето минаваше. На вратата се почука и пред него се представи един възрастен негър роб. Дали негово превъзходителство би приел мис Бишоп?
Негово превъзходителство пребледня. Той остана неподвижен за миг, като се взираше в негъра и чувствуваше, че пулсът му бие по съвсем необичаен за него начин. После мълчаливо кимна с глава в знак на съгласие.
Когато Арабела влезе, той се изправи и ако не изглеждаше бледен колкото нея, това се дължеше само на загара, който прикриваше бледността му. В течение на няколко мига двамата мълчаха и се гледаха. После тя се приближи и започна да говори с несигурен глас, като се запъваше — нещо учудващо за тази толкова спокойна и уверена девойка: