Майор Мелърд пристъпи напред.
— Полковник Бишоп, имам заповед да ви арестувам. Дайте си сабята, сър!
Бишоп се вгледа в него и почервеня.
— Какво, по дяволите!… Да ме арестувате, казвате? Да ме арестувате!
— По заповед на губернатора на Ямайка — обади се елегантният дребен човек зад Мелърд. Бишоп се извърна към него.
— Губернатора ли? Вие сте луд! — Той извъртя поглед от единия към другия. — Аз съм губернатор.
— Бяхте — каза сухо дребният човек. — Ние променихме това нещо във ваше отсъствие. Вие сте уволнен, загдето сте напуснали поста си без уважителна причина и по този начин сте изложили на опасност колонията, за която носите отговорност. Надявам се, полковник Бишоп, че ще се убедите колко сериозно провинение е това. Като се вземе предвид, че дължите службата си на правителството на крал Джеймз, твърде вероятно е да бъдете обвинен в предателство. Вашият приемник ще реши дали ще бъдете обесен, или не.
Бишоп се задъха, изруга и обхванат от внезапен страх, попита:
— Кой сте вие, дявол да го вземе?
— Аз съм лорд Уилоби, генерален губернатор на колониите на негово величество в Карибско море. Струва ми се, че сте били уведомен за моето идване.
Последните остатъци от гнева на Бишоп се изпариха моментално. Полковникът се обля в студена пот. Лицето на лорд Джулиън, който стоеше зад него, внезапно побледня и чертите му се изопнаха.
— Но, милорд… — започна полковникът.
— Сър, не ме интересуват вашите обяснения — прекъсна го рязко негова светлост. — Аз се готвя да отплавам и нямам никакво време. Губернаторът ще ви изслуша и не се съмнявам, че ще се отнесе справедливо към вас. — Той махна на майор Мелърд и Бишоп, съкрушен и разбит, позволи да го отведат.
Лорд Джулиън го последва, понеже никой не го задържа. Когато се опомни достатъчно, Бишоп му каза през зъби:
— Ето още нещо по сметката на негодника Блъд. Боже мой, как ще се разплатя с него, когато се срещнем!
Майор Мелърд се извърна настрана, за да прикрие усмивката си, и мълчаливо го заведе като арестант в къщата на губернатора, която в течение на толкова време бе резиденция на полковник Бишоп. Оставиха го да чака под охрана в хола, докато майор Мелърд извести за докарването му.
Когато майор Мелърд влезе при Блъд, мис Бишоп беше все още там. Неговото съобщение ги стресна и ги възвърна към действителността.
— Нали ще бъдеш великодушен към него? Ще го пощадиш заради мене, нали, Питър? — помоли се тя.
— Ще се постарая, разбира се — отвърна Блъд. — Страхувам се обаче, че обстоятелствата няма да позволят.
Смутената Арабела съобрази, че в присъствието на майора не би могла да получи друг отговор, и избяга в градината, а майор Мелърд отиде да доведе полковника.
— Негово превъзходителство ще ви приеме. — Той разтвори широко вратата.
Полковник Бишоп влезе, олюлявайки се, и зачака.
На масата седеше някакъв човек и само върхът на грижливо накъдрената му черна перука се виждаше. После главата се вдигна и чифт сини очи погледнаха сурово арестанта. Полковник Бишоп издаде някакъв нечленоразделен звук и се вторачи парализиран от изумление в негово превъзходителство губернатора на Ямайка, като позна в негово лице човека, когото бе тръгнал да гони в Тортуга и заради когото бе изпаднал в немилост.
Тази сцена беше характеризирана най-добре от Ван дер Койлън, който каза на лорд Уилоби, когато двамата се качиха на адмиралския кораб:
— Много поетишно! — Сините му очи блеснаха весело. — Капитан Блъд обича поезия — спомнете за ябълкови цветове. Така, нали? Ха-ха!
КАПИТАН БЛЪД, МОРСКИЯТ ЯСТРЕБ, СКАРАМУШ
Приключенските автори са завладели отдавна един кът от моята душа, още през годините на детството ми, на юношеството. Този кът напомня като че ли пространство с портрети на интересни хора. Само че там, където би трябвало да се намира лицето, изображението, откривам просто едно чувство… Трудно ми е да си спомня сега снимките на Карл Май, Майн Рид или Салгари. Всяко от тези имена обаче раздвижва у мен някакво специфично усещане, специфично вълнение. И веднага трябва да кажа, че сред класиците на приключенския роман името на Сабатини винаги ми се е струвало едно от най-загадъчните. Защо ли? Причините са навярно много и аз ще се опитам да си изясня някои от тях, докато пиша. Сигурен съм, от друга страна, че най-важното ще си остане както винаги неуловимо: то не е предмет на разума, а на сърцето.
Преди всичко ние свързваме класическия приключенски роман изключително с деветнадесети век. Сабатини е почти единственият голям автор от този тип, който пише пиратски романи и през първата половина на двадесети век. (Роден е в 1875 г., умира в 1950 г.) Просто не е за вярване, че е живял във времето, когато леките коли вече завладяваха планетата, когато Томас Ман е писал големите си философски романи, а Кафка и Джойс са поставяли началото на една свръхмодерна литература. Съзнанието на този писател живее с миналото — не само като тип действителност, а и като тип романтика. Мъчно определима е и неговата националност, както и творческото му самоопределяне: носи италианско име — баща му е италианец, майка му обаче е англичанка и той пише на английски. Учил е в Швейцария и Португалия, но в най-хубавия му роман — „Скарамуш“, се разглежда важен момент от историята на Франция. Нека го наречем все пак английски писател — езикът, на който се изразява авторът, е най-важното свидетелство за принадлежността му към една или друга литература.