Този странен човек е имал, изглежда, претенцията да пише доста сериозни исторически романи. За разлика от почти всички други приключенски автори, които боравят свободно с историческите факти, Сабатини изгражда своите произведения върху щателно проучената истина за мястото, времето и подробностите на изобразеното събитие. Стремежът му е да ни запознае и с епохата изобщо — политическите борби, социалните противоречия, човешките проблеми; всичко това предизвиква, разбира се, уважение. И все пак тези амбиции остават недооценени от читателя. Приключенското поглъща вниманието ни, а историческото отстъпва на заден план. Драматизмът, динамиката на действието доминират над всичко, тъй като Сабатини е роден приключенски автор. Авантюрното начало в образите на основните му герои засенчва историческия тип. (Тази констатация не се отнася единствено за „Скарамуш“.)
Романите за капитан Блъд в това отношение са съвсем типични. Те са три, но вие ще имате засега възможност да прочетете само два от тях — „Капитан Блъд“ и „Дневникът на капитан Блъд“. Действието се развива през бурния седемнадесети век, който интересува особено много Сабатини, а едно от събитията, белязали тогава съдбата на Англия, е борбата за престола между католика Джеймс II и протестанта херцог Мънмот. Попаднал в мелницата на тази династическа вражда, Блъд обърква живота си. Той е интересен образ — едновременно скептик и джентълмен, за когото от един момент нататък обаче пиратството остава единствения възможен изход. Характерът на Блъд му позволява да прозре напълно цинизма на епохата: как благородниците подлъгват бедните си събратя да се бият и да гинат за собствената им егоистична кауза, жестокостта и алчността, царящи в Англия и отвъдморските й колонии, фактът, че официалните военни флотилии на големите морски държави представляват също такива пиратски сдружения, каквото е и неговото и т. н. Спомнете си само куриозния спор между командващия френската флота барон Дьо Риварол и Блъд: адмиралът настоява да се извърши пиратски акт — нападението над Картахена, а пиратът, минал на служба при него, защищава честта и интересите на френската корона! Полека-лека разбираме, че истинско нравствено спасение човек може да намери само в една скромна и благородна работа и в личния си живот: безкористната лекарска дейност на Блъд в началото на романа, чистата му любов с Арабела Бишоп. Пиратството е за него изход дотолкова, доколкото го спасява от робство. Но в какви бездни само го въвлича то! Блъд е джентълмен, благороден човек, това е вярно. Той се отличава от цялото си обкръжение и е много чудно, че не се променя, не става звяр като другите. Само изключителните му качества и обаяние възпират понякога подчинените му от бунт, тъй като се случва той да действа по много странен за представите им начин. И все пак…
Не зная какво точно е мислил Сабатини, когато е създавал този герой, но ми се струва, че случаят с Блъд доказва нещо много важно: не е възможно да не се „окаляш“, донякъде макар, щом станеш съучастник в кърваво и мръсно дело. Вярно, неговите пирати избиват преди всичко жестоките испанци, но така или иначе, те избиват хора. А и не го правят в името на кой знае колко справедлива кауза… Да не говорим, че му се случва да наблюдава безпомощно как гинат невинните жители на някой завладян крайморски град.
Разбира се, съдбата на Блъд е много оплетена, за вината му може да се спори дълго и дори безрезултатно. Но аз си мисля, че най-важният извод, който можете да направите за себе си, е свързан с нещо много важно от тази съдба: човек не може да промени същността на някоя коварна или жестока дейност с единичните си усилия, ако се включи в нея. Чистите му намерения ще се разбият на пух и прах. Най-добре е да се стои встрани от „опасните игри“, с цената на всичко.