Куриозното е, че Андре-Луи, главният герой на „Скарамуш“, е човек, който не се интересува практически от политика и се отнася скептично към революционното брожение. Една поредица от трагедии или пък невероятни обстоятелства обаче го въвлича в най-горещите събития на неговото време. Ще запазя в тайна перипетиите му, за да не „подбия“ интереса ви към романа. Ще кажа само, че става последователно адвокат, революционен агитатор, пътуващ актьор (изпълнител на ролята на Скарамуш от „Комедия дел арте“ — фарсово представление с постоянни герои, в чиято основа стои импровизацията), учител по фехтовка и депутат в Националното събрание… Той е не само скептик, но и чувствителна артистична душа (случва се тези две качества да се съчетаят), всяка нова професия е за него превъплъщение, роля, която играе с увлечение, без обаче напълно да й вярва. Животът на героя и неговият характер позволяват на Сабатини не само да изследва тогавашното френско общество, различните обществени слоеве и социални пластове, но и да им даде трезва преценка. Той вижда както голямата полза от революцията, така и нейните грешки. В романа се появяват исторически достоверни, но и измислени лица, образите са винаги колоритни и всичко, което се случва с Андре-Луи, е свързано по някакъв начин с духа на онова знаменито време. Щампите на приключенския роман, до които Сабатини прибягва в другите си книги, тук са избегнати напълно или почти напълно. Това се отнася дори и за традиционната голяма любов на героя.
Вече сте прочели един роман, пред вас са още три. Потъвайки между страниците им, вие добивате познания за самия живот, за амбициите, страстите и вътрешните противоречия на хората. Приключенската литература е преходът към голямата литература на характерите, която ще ви дари с много мъдрост и наслада, ще ви покаже най-скритите кътчета на човешката душа. Затова не спирайте дотук, навлизайте все по-дълбоко в изключителния свят на книгите. Душевното познание за човека ще ви отвори вратата и към едно друго познание — за природата, чувството за великата й тайна, защото ние сме част от нея, нейни деца, висше творение. Компютрите и видеото са необходими, но и те са измислени от нас. Техническите открития не бива никога да се поставят по-високо от човека. Където и да ни отведе животът, с каквото и да се занимаваме, дългът към него и природата е единственият ни истински пътеводител. Единственият пътеводен знак. Изгубим ли усещането си за този дълг, ще се превърнем в живи роботи, в същества със студен разум, способни само да управляват автомати. Но и в същества, изцяло зависими от автоматите. Мъка и радост, болка и възторг, кой друг ще ни напомня винаги за тях, ако не голямото изкуство? И какво всъщност значи същества със студен разум? Ами, представете си, един човек е паднал на улицата и… никой не му подава ръка, всички го отминават. Но и всички са забравили, че един ден същото може да се случи и на някой от тях… Безсърдечието настъпва от оня миг, когато болката на другия престава да бъде и наша болка.
Четете много; живейте истински, пълнокръвно, страдайте, но и се радвайте на този прекрасен свят. Ние всички трябва да си останем хора.
Димитър Коруджиев