Глава V
АРАБЕЛА БИШОП
През една слънчева януарска утрин, около месец след пристигането на „Джъмейка мърчънт“ в Бриджтаун19, мис Арабела Бишоп излезе на езда от красивата къща на чичо си, разположена сред хълмовете на северозапад от града. Придружаваха я двама негри, които подтичваха на почтително разстояние зад нея. Нейна цел беше къщата на губернатора; отиваше да посети жената на губернатора, която напоследък не беше добре със здравето. Когато стигна върха на лекия склон, обрасъл в трева, тя срещна един висок, строен мъж, облечен скромно като джентълмен, който вървеше в противната посока. Не го познаваше, а на острова непознатите хора бяха рядкост. И все пак й се струваше, че го е виждала някъде.
Мис Арабела дръпна юздите и си даде вид, че се любува на гледката, която беше достатъчно красива, за да оправдае нейната постъпка. Но с крайчеца на очите се вглеждаше внимателно в приближаващата се фигура на мъжа. Скоро промени първоначалното си впечатление от дрехите му. Бяха наистина много скромни, но едва ли биха могли да се нарекат дрехи на джентълмен. Куртката и панталоните бяха от домашно платно и ако му седяха добре, то това се дължеше по-скоро на вродено изящество, отколкото на шивашко майсторство. Чорапите му бяха от обикновен, груб памук, а широкополата шапка, която почтително свали при приближаването си, беше стара, без лента и без пера. Това, което отдалече приличаше на перука, се оказа собствената му лъскавочерна коса.
От гладко обръснатото, загоряло, мрачно лице я погледнаха спокойно две изненадващо сини очи. Мъжът щеше да отмине, но тя го спря.
— Мисля, че ви познавам, сър — каза тя.
Гласът й беше звънлив, момчешки; изобщо в цялото държание на тази очарователна девойка имаше нещо момчешко. Това беше може би резултат на нейната непосредственост и прямота, с които отхвърляше всички хитрини, свойствени на нейния пол, и които й позволяваха да бъде в добри отношения с целия свят. Може би на това се дължеше и фактът, че мис Арабела бе навършила двадесет и пет години, без да се омъжи и без да има поклонници. Към всички познати мъже тя се отнасяше със сестринска откровеност и равнодушие, а това затрудняваше ухажването й. Съпровождащите я негри бяха спрели на известно разстояние и приклекнаха на тревата да чакат, докато тя благоволи да продължи.
Спря се и непознатият, към когото се бе обърнала Арабела.
— Една дама би трябвало да познава имуществото си — каза той.
— Моето имущество?
— Или поне имуществото на вашия чичо. Позволете да ви се представя. Наричат ме Питър Блъд и струвам точно десет лири. Знам го, защото чичо ви заплати точно такава сума за мене. Не на всеки човек се отдава възможността да узнае истинската си стойност.
Тогава тя го позна. Не го беше виждала от преди един месец, от деня, когато бяха строили бунтовниците на вълнолома, и не е никак чудно, че не го позна въпреки интереса, който бе събудил у нея, защото видът му беше коренно променен и сега не приличаше на роб.
— Боже мой! — каза тя. — И вие може и да се надсмивате!
— Това е постижение — призна той. — Но животът ми не е толкова лош, колкото би могъл да бъде.
— Чух такова нещо — каза тя.
Беше чула, че този бунтовник бил лекар. Слухът за това бе достигнал до ушите на губернатора Стид, който страдаше ужасно от подагра, и той бе взел бунтовника назаем от купувача. Благодарение на своето изкуство или на щастлива случайност Питър Блъд бе успял да успокои до известна степен болките на негово превъзходителство, а другите двама лекари на практика в Бриджтаун не бяха успели да постигнат подобен успех. След това жената на губернатора бе пожелала той да лекува нейната мигрена. Мистър Блъд откри, че най-тежкото й страдание се състои от капризно раздразнение, резултат на характера й, подсилено от скучния живот в Барбадос, така неприсъщ на дама с нейните социални претенции. Но въпреки това той бе предписал няколко лекарства и тя бе почувствувала облекчение от тях. След това славата му се разнесе из Бриджтаун и полковник Бишоп разбра, че ще спечели повече от новия си роб, ако го остави свободно да се занимава с професията си, отколкото ако го накара да работи на плантацията, с каквато цел го бе купил първоначално.
— Трябва на вас да благодаря, мадам, за сравнително леките и хигиенични условия, при които живея — каза мистър Блъд, — и ще се възползувам от случая, за да го сторя.