Накрая се спешиха върху каменните плочи в двора на фермата и бяха посрещнати от Бейнс, опечаления и развълнуван владетел на имението.
В огромния хол с под от каменни плочи докторът намери лорд Гилдой — висок и мургав млад благородник с издадени брадичка и нос, — положен на тръстикова кушетка под големия прозорец, оставен на грижите на мисис Бейнс и нейната хубавичка дъщеря. Бузите на лорда бяха оловносиви, очите затворени и при всяко трудно издишване от посинелите му устни се откъсваше тих стон.
Мистър Блъд огледа мълчаливо своя пациент. Съжаляваше, че този младеж с блестящи перспективи в живота е рискувал всичко, вероятно и живота си, заради честолюбието на негодника авантюрист. Харесваше и уважаваше храбрия момък и затова му отдаде почит с една въздишка. След това приклекна до него и се зае с лекарските си обязаности: раздра куртката и фланелата, за да оголи обезобразеното тяло на младия благородник, поиска вода, платно и всичко, от което имаше нужда.
Когато след половин час драгуните нахлуха в имението, той все още се занимаваше с ранения. Тропотът на копита и прегракналите подвиквания, които възвестиха идването им, не го смутиха. Първо, той не се смущаваше лесно, и второ, беше погълнат изцяло от работата си. Но младият лорд бе дошъл в съзнание и проявяваше признаци на сериозно безпокойство, а Пит, чиито изцапани дрехи издаваха участието му в битката, побърза да се скрие в шкафа за бельо. Бейнс беше неспокоен. Жена му и дъщеря му трепереха. Мистър Блъд ги успокои.
— Защо се страхувате? — каза той. — Това е християнска страна; християните не воюват с ранените, нито с тези, които ги приютяват.
Както виждате, той все още хранеше някакви илюзии по отношение на християните. Блъд поднесе към устните на лорда чаша с укрепителна напитка, приготвена по негови указания.
— Успокойте се, милорд. Най-лошото мина.
Точно тогава в хола с каменен под нахлуха с тропот и дрънкане цяла дузина войници от танжирския полк с високи ботуши и куртки с цвета на сварен рак. Водеше ги здрав мургав момък, чиято куртка беше обшита със злато по гърдите.
Бейнс остана на мястото си с почти предизвикателен вид, а жена му и дъщерята се отдръпнаха, обзети отново от страх. Мистър Блъд беше до края на кушетката и погледна през рамо нахлулите войници.
Офицерът изрева някаква заповед и закова хората си в очаквателна поза, а сам мина важно напред, с облечена в ръкавица ръка върху дръжката на сабята и музикално дрънкащи шпори. Той извести своя чин на фермера:
— Аз съм капитан Хобарт от драгуните на полковник Кърк. Какви метежници укривате?
Фермерът се обезпокои от жестокия тон и гласът му затрепери:
— Аз… Аз не укривам метежници, сър. Този джентълмен е ранен…
— И сам виждам добре. — Капитанът се приближи до кушетката и се намръщи над посивялото лице на ранения.
— Няма нужда да питам как е изпаднал в това положение и как е бил ранен. Разбирам, че е проклет метежник, и това ми е достатъчно. Вземете го, момчета! — заповяда той на драгуните.
Мистър Блъд застана между войниците и кушетката.
— В името на човечността, сър! — каза той с гневна нотка в гласа. — Това е Англия, а не Танжир. Този джентълмен е тежко ранен. Всяко преместване е опасно за живота му.
На капитан Хобарт му стана забавно.
— О, значи трябва да се отнасям внимателно към живота на метежниците! Дявол да го вземе! Да не мислите, че го взимаме, за да се погрижим за здравето му? Покрай целия път от Уестън до Бриджуотър се издигат бесилки и той може да запълни коя да е от тях. Полковник Кърк ще даде такъв урок на тези протестантски глупаци, че чак поколенията им да го помнят.
— Бесите хора без съд? Явно съм се заблудил. Изглежда, че все пак сме в Танжир, където е мястото на вашия полк.
Капитанът го огледа от подметките на ботушите до върха на перуката. Обърна внимание на неговото сухо, мускулесто телосложение, надменната поза на главата и властния вид на Питър Блъд, и войникът позна в негово лице войник. Очите на капитана се присвиха. Той си припомни още някои неща.
— Кой сте вие, дявол да ви вземе? — избухна той.
— Името ми е Блъд, сър, Питър Блъд на вашите услуги.
— Да… да! Тъй! Точно същото име. Не бяхте ли едно време на служба при французите?
Мистър Блъд може би беше изненадан, но не го показа.
— Бях.
— В такъв случай аз ви помня — преди пет години или малко повече бяхте в Танжир.
— Точно така. Познавах вашия полковник.
— Бога ми, сега може би ще подновите запознанството — изсмя се неприятно капитанът. — Какво ви доведе тук, сър?